— По дяволите! — извика Фред. — Хайде да отиваме.
Тръгнаха към улицата, както правеха всяка сутрин. Те вече се занимаваха само с това, със своето малко гражданско неподчинение. Нивите на Фред бяха обрасли, стъблата на царевицата започваха да гният. Не беше ходил до дъскорезницата от седмици.
Нищо от това сякаш вече нямаше значение. Нормалността на начина на живот, който бе водил в продължение на години, беше изчезнала, а в безсънните си нощи той обвиняваше за всичко Завърналите се. В края на краищата започнаха да пристигат автобуси и всеки път, когато някой минаваше, Фред започваше да крещи:
— Вървете в ада, изроди!
Всички останали вземаха пример от него. Днес беше малко по-ожесточен от обикновено, така че и те се разгорещиха. Крещяха много по-силно и размахваха прътовете с плакати много по-разпалено, а мнозина взеха да търсят и по-големи камъни за хвърляне.
В крайна сметка войниците на пост извикаха подкрепление, защото усетиха, че нещата се изострят. Един от военните предупреди Фред и останалите да се успокоят.
— Майната им на Завърналите се! — извика Фред в отговор.
Войникът повтори предупреждението си с по-твърд глас.
— Майната му и на Бюрото! — добави Фред.
— Предупреждавам те за последен път — каза войникът и вдигна флакона с лютив спрей.
— Майната ти и на теб! — изкрещя Фред.
Изплю се в лицето на мъжа и с дипломацията бе свършено.
Най-напред Марвин Паркър изскочи пред един от автобусите, които идваха по улицата. Това вероятно беше най-голямата глупост, която бе правил през живота си, но ето че стоеше там, по средата на платното, крещеше, размахваше плаката си и отказваше да се отмести. Двама войници се хвърлиха върху него и го събориха на земята, но той се оказа изненадващо пъргав за човек на неговата възраст и скочи на крака. Пълният със Завърнали се автобус удари спирачки пред мелето.
Фред и останалите — бяха близо дузина — наобиколиха автобуса и започнаха да тропат по него и да размахват плакатите си с крясъци и ругатни. Войниците започнаха да ги хващат и дърпат, но все още не се престрашаваха да използват спрея или да ударят истински някого. Все пак Фред и неговата групичка бяха безвредни от седмици. Войниците още се опитваха да разберат какво, по дяволите, се бе променило днес.
Но тогава Марвин Паркър улучи с дясно кроше в челюстта един от войниците и го повали в безсъзнание. Марвин беше кльощав и висок като върлина, но се бе боксирал доста някога, когато беше достатъчно млад за подобни неща. После всичко стана на кълбо от размахани крайници и крясъци.
Чифт яки ръце обхванаха Фред през гърдите и го отлепиха от земята. Той опита да се освободи, но те бяха по-силни. Взе бясно да рита и се натъкна на тила на нечия глава. Хватката около гърдите му отслабна и Фред се срина в краката на войника, който го прекатури.
Някой крещеше непрекъснато „Фашисти!“, което правеше цялата бъркотия още по-нереална. Завърналите се гледаха през прозорците на автобуса, несигурни колко точно би трябвало да са уплашени от всичко това. Повечето от тях не се сблъскваха за първи път с такъв вид протести, което въобще не ги правеше по-приемливи.
— Не се тревожете — успокои ги шофьорът на автобуса. — Виждам тези момчета тук от седмици — той сбърчи чело. — Съвсем безвредни са — заключи.
Фред проклинаше и продължаваше да се бори с един от младите войници, в когото се беше вкопчил в някакъв момент, когато друг чифт ръце го задърпа, придружен от виковете на Марвин Паркър.
— Хайде, Фред! Размърдай си задника!
Въпреки цялата им ярост на Фред и другарите му им липсваше подготовката и — още по-съществено — младостта на войниците.
Фред се изправи на крака и побягна. Дори и с целия адреналин, беше изтощен. Просто бе твърде стар за тези неща, а и сблъсъкът не се бе получил така, както си мислеше. Нищо не беше решено. Нищо не бе уредено. Всичко се беше случило толкова бързо, без всъщност нищо да го подскаже, че му се струваше разочароващо.
Марвин се смееше, докато тичаха. Той очевидно не споделяше изтощението и притесненията на Фред. Струйка пот се стичаше по слепоочието му, но издълженото му слабо лице грееше от вълнение.
— Уха! — крещеше Паркър. — По дяволите, почувствах се добре.
Фред погледна назад през рамо, за да види дали войниците не бяха започнали да ги преследват. Не бяха. Бяха повалили един-двама от хората му на земята и ги притискаха към асфалта. Всички останали от бандата на Фред тичаха след него — някои от тях с леки наранявания, които вече проличаваха по лицата им, но в края на краищата не бяха болка за умиране.