Хукнаха към пикапите, като всеки бързаше да скочи в колата си и да запали двигателя. Марвин се качи в пикапа на Фред и двамата изхвърчаха от алеята с пищене на гуми.
— Сигурно си мислят, че са ни дали урок — каза Фред, загледан в огледалото за обратно виждане.
Никой не караше след тях. Марвин се засмя.
— Е, тогава значи не ни познават, нали? Утре пак сме там!
— Ще видим — измърмори само Фред. Умът му работеше. — Мисля, че можем да направим нещо по-добро — реши той. — Нещо, което даже ще ти хареса още повече, защото май си в най-добра форма от всички нас.
— Уха! — извика Марвин.
— Как се отнасяш към рязането на огради? — попита Фред.
Краката на Харолд го боляха. Без да става от походното легло, той си свали обувките и чорапите и огледа пръстите на краката си. С тях ставаше нещо много странно. Сърбяха го и миришеха, особено между пръстите. Атлетически крак, най-вероятно. Потърка пръстите на краката си, бръкна с пръст между тях и се почесва, почесва, почесва, докато не започна да му пари и не усети, че е разчоплил мястото.
Определено беше микоза.
— Чарлз? — извика Патриша от леглото до него, току-що се бе събудила.
— Да? — отговори Харолд.
Обу си пак чорапите, но реши да не слага обувките.
— Чарлз, ти ли си това?
— Аз съм — откликна Харолд.
Премести се при горния край на леглото и я потупа по рамото, за да я събуди напълно.
— Ставай. Ти сънуваш.
— О, Чарлз — продължи тя и една сълза се стече по лицето й, когато седна. — Беше ужасно. Просто ужасно. Всички бяха мъртви.
— Стига, стига — каза Харолд.
Стана от леглото си и приседна до нея. Някакво дрипаво момче, което тъкмо минаваше покрай вратата, надникна, забеляза празното походно легло на Харолд и направи крачка към него.
— То е мое — заяви Харолд. — И онова до него също е мое.
— Не можете да имате две легла, господине — възрази момчето.
— Не мога — отвърна Харолд. — Но тези три легла тук принадлежат на семейството ми. Това легло е мое, а онова до него е на сина ми.
Момчето огледа подозрително Харолд и старата чернокожа жена.
— Значи това е жена ви?
— Да — кимна Харолд.
Момчето държеше на своето.
— Чарлз, Чарлз, Чарлз — обади се Патриша и потупа Харолд по бедрото. — Знаеш колко много те обичам, нали? Разбира се, че знаеш. Как е Мартин?
Тя погледна към момчето на вратата.
— Мартин, скъпи, къде беше? Ела тук, миличък, и дай да те прегърна. Нямаше те толкова дълго. Хайде, целуни майка си.
Говореше бавно, безизразно, без никаква интонация, поради което думите й звучаха още по-обезпокоително.
Харолд се усмихна и стисна ръката на Патриша. Не беше сигурен колко ясна е мисълта и, но нямаше значение.
— Тук съм, скъпа — напомни Харолд. Целуна ръката й нежно. После погледна към момчето. — Сега се махай оттук. Това, че са ни заключили тук като животни, не означава, че трябва и да се държим по този начин.
Момчето се завъртя на пети и започна да се отдалечава от вратата. Озърташе се наляво и надясно, докато вървеше и вече търсеше друго празно легло, което да си присвои.
Харолд изсумтя.
— Как се справих? — попита Патриша с мек смях.
Той стисна ръката и.
— Чудесно.
После се върна на леглото си — като още се оглеждаше през рамо, за да се увери, че никой няма да се промъкне и да заеме леглото на Джейкъб.
— Няма нужда да ми благодариш, Чарлз.
Харолд се опита да се усмихне.
— Искаш ли бонбони? — попита тя и изведнъж започна да потупва джобовете на роклята си. — Ще видя какво мога да намеря за теб.
— Не си прави труда — спря я Харолд. — Нямаш никакви.
— Мислех, че имам — изглеждаше разочарована, че е била опровергана. Всичките й джобове бяха празни.
Харолд се опъна на своето легло и избърса потта от лицето си. Това беше най-нещастният август през последните години.
— Никога нямаш — каза той.
Жената се приближи и приседна на леглото до него със стон.
— Сега пак съм Марти — поясни Харолд.
— Не започвай да се цупиш. Ще ти взема бонбони, когато отида в града. Но не може да се държиш толкова лошо. Баща ти и аз не сме те учили така. Не приемам да се държиш като разглезено дете.
Харолд вече бе свикнал с тази нова проява на сенилност. Повечето пъти Джейкъб играеше ролята на нейния Марти. Но ето че сега жичките в главата й се бяха оплели повече от обикновено и Харолд внезапно се беше озовал с роля в представлението, което течеше в ума й — на нейното дете, някъде около седемгодишно, доколкото можеше да прецени.