Но в това нямаше нищо лошо, нямаше и какво да се направи. Затова само притвори очи — въпреки раздразнителния си характер — и остави жената да му гука нежно как трябва да се научи да се държи по-добре.
Харолд се опита да се отпусне за известно време, но му беше трудно, защото не можеше да спре да мисли за Джейкъб. Джейкъб бе отишъл до тоалетната преди доста време, а още не се беше върнал. Каза си, че няма от какво да се притеснява. Изброи си всички причини, поради които не си струваше да се тревожи.
Причини, като например факта, че може би не бе минало толкова време, колкото си мислеше. Беше му трудно да се оправя с времето тези дни, не бе носил часовник от години — рядко му се налагаше да бъде някъде в точен час, — затова беше зле подготвен да прецени от колко време го нямаше сина му, така че умът му се впусна в опити сам да реши кога дългото време става прекалено дълго. Този момент наближаваше бързо.
Той седна на леглото си и се загледа към входа, сякаш ако се взираше във вратата достатъчно напрегнато, Джейкъб щеше да влезе през нея. Взирането продължи още известно време, но момчето все не се появяваше.
Въпреки че не бе практикувал от петдесет години, Харолд все още беше родител. Мислите му обходиха всички места, където стигат мислите на родителя. За начало си представи как Джейкъб просто използва тоалетната — макар повечето да бяха счупени, хората все още ходеха там, когато имаха нужда — и се спира по пътя, за да говори с някого. След това умът на Харолд превключи на друг сценарий, в който Джейкъб излезе от тоалетната и беше спрян от един войник. Войникът каза на момчето да тръгне с него. Джейкъб протестира и войникът хвана момчето през кръста, вдигна го и го преметна през рамо, а през цялото време Джейкъб крещеше и викаше баща си.
„Не“, спря се сам Харолд. Поклати глава и си напомни, че не може да е станало така. Нямаше как да стане, нали? Пристъпи в коридора и огледа наляво и надясно хората, които минаваха в двете посоки. Днес бяха повече, отколкото вчера, помисли си. После пак погледна към госпожа Стоун, която още спеше на походното си легло. Накрая изгледа двете празни легла.
Ако излезеше, можеше вече да не са тук, когато се върнеше.
Но тогава в съзнанието му пак изникна гледката на Джейкъб, отнасян от някакъв войник, и Харолд реши, че рискът си заслужава.
Прекрачи бързо в коридора с надеждата, че никой няма да види от коя точно стая бе излязъл. Блъскаше се в някои от хората, с които се разминаваше, и не преставаше да се чуди на огромното многообразие, получило се в лагера. Макар почти всички да бяха американци, сякаш бяха от всякъде. Харолд не можеше да си спомни кога за последен път беше изминавал такова малко разстояние и чул толкова много различни акценти.
Когато наближи тоалетната, Харолд видя един войник да го отминава. Вървеше с изправен гръб, а очите му се взираха напрегнато напред, сякаш там се случваше нещо сериозно.
— Ей! — извика го Харолд. — Ей!
Войникът — младо червенокосо момче с тежко акне — не го чу. Харолд посегна и успя да го хване за ръката, преди да отмине.
— Мога ли да ви помогна? — попита войникът припряно.
Името върху куртката му беше Смит.
— Ей, Смит — Харолд се опитваше да прозвучи едновременно любезно и загрижено. Нямаше нужда да бъде прекалено заядлив точно сега. — Съжалявам. Не исках да ви дърпам така.
— Закъснявам за среща, сър. Какво мога да направя за вас?
— Търся сина си…
— И най-вероятно не сте единственият — прекъсна го Смит, без да смекчи тона си. — Говорете с военната полиция. Те могат да ви помогнат.
— По дяволите, защо вие не ми помогнете? — Той изпъна гръб. Войникът беше висок, едър и мускулест — младеж в разцвета на мъжествеността си.
Смит хвърли поглед към стареца, като го преценяваше.
— Просто имам нужда от малко помощ, за да го намеря — продължи Харолд. — Той отиде до тоалетната преди известно време и.
— Значи го няма в тоалетната?
— Ами… — Харолд замълча, разбрал, че отдавна не се бе държал толкова неразумно. — Всъщност още не съм ходил там — призна най-накрая.
Смит въздъхна с раздразнение.
— Вървете да си гледате работата — махна Харолд. — Аз ще го намеря.
Смит не чака стареца да промени мнението си. Обърна се и се втурна по коридора, като бързо се промъкваше през тълпите от хора така ловко, сякаш ги нямаше.
— Младо копеле — изсумтя Харолд.
Макар да знаеше, че Смит не е направил нищо нередно, се почувства по-добре, след като го изруга. Когато стигна до тоалетната, Джейкъб тъкмо излизаше. Дрехите и косата му бяха раздърпани, а лицето му бе зачервено.