— Джейкъб, какво се е случило? — попита Харолд.
Джейкъб избегна погледа му. Започна да пъха ризата си в панталоните и да се опитва да приглади косата си.
— Нищо — отговори.
Харолд приклекна, повдигна брадичката на Джейкъб и го изгледа продължително в очите.
— Ти си се бил — заключи Харолд.
— Те започнаха.
— Кои бяха?
Джейкъб сви рамене.
— Още ли са там? — попита Харолд и погледна към банята.
— Не — отвърна момчето. — Тръгнаха си.
Старецът въздъхна.
— Какво стана?
— Беше, защото си имаме собствена стая.
Харолд се изправи и се огледа, надявайки се, че замесените момчета са още наоколо. Беше ядосан на себе си, че ги е изпуснал, въпреки че част от него бе странно горда, че синът му се е бил. (Беше се случило веднъж преди, когато Джейкъб току-що бе навършил седем и се беше сбил с момчето на Адамс. Тогава Харолд беше там. Дори тъкмо той ги бе разтървал. И до ден днешен изпитваше леки угризения поради факта че синът му беше спечелил сбиването.)
— Аз победих — заяви Джейкъб с усмивка.
Харолд се извърна, за да не види момчето, че и той се усмихва.
— Хайде — подкани го. — Стигат ни толкова приключения за днес.
Никой не бе заел леглата им, когато се върнаха обратно в залата за изкуства, за щастие. Старицата спеше на нейното.
— Мама ще идва ли днес?
— Не — каза Харолд.
— Утре?
— Вероятно не.
— Вдругиден?
— Да.
— Значи след два дни?
— Да.
— Добре — кимна Джейкъб.
Стъпи на леглото, извади малко парче молив от джоба си и направи две черти на стената над главата си.
— Какво искаш да ти донесе?
— За ядене ли?
— За каквото и да е.
Момчето се замисли за момент.
— Друг молив. И листове.
— Добре, това звучи разумно. Искаш да нарисуваш нещо, предполагам.
— Искам да запиша няколко вица.
— Какво?
— Всички вече са чували тези, които знам.
— Аха. Ами — Харолд леко въздъхна, — случва се и на най-добрите от нас.
— Знаеш ли някакви нови, на които да ме научиш?
Харолд поклати глава. Момчето го молеше вече за осми път и за осми път Харолд му отказваше.
— Марти? — обади се старицата, която пак сънуваше.
— Какво й е? — попита Джейкъб, като гледаше към Патриша.
— Малко е объркана. Случва се понякога, когато хората остареят.
Момчето погледна към жената, после към баща си, след това пак към жената.
— Няма да се случи с мен — обеща Харолд.
Това искаше да чуе Джейкъб. Той се премести към долния край на леглото си и седна, провесил от ръба крака, почти докосващи пода. Изправи гръб и се загледа през вратата в тълпите от хора, които се носеха напред-назад като огромна разпенена вълна.
През последните седмици агент Белами изглеждаше все по-потиснат от ситуацията в живота му, независимо каква точно беше тази ситуация. Той и Харолд бяха прекратили беседите си в непоносимата жега на училищната сграда, където нямаше нито климатик, нито полъх на ветрец, а само вонята на твърде много хора, събрани в твърде малко пространство.
Сега провеждаха беседите си навън, играеха на хвърляне на подкови в непоносимата жега на август, и там също нямаше нито климатик, нито полъх на ветрец, а само тежката влажност, която стискаше белите дробове като в юмрук.
Напредък.
Но Белами се променяше, беше забелязал Харолд. Рядка брадица се опитваше да поникне по лицето на мъжа, а очите му бяха необичайно уморени и зачервени, сякаш наскоро бе плакал или най-малкото не беше спал в големи отрязъци от време. Харолд обаче не бе от хората, които биха разпитвали някого за такива неща.
— Е, как е животът за вас с Джейкъб тези дни? — попита Белами.
Въпросът завърши с тихо изпъшкване, когато той завъртя китка и подковата излетя. Тя увисна във въздуха, а след това се удари в земята с трясък, като пропусна колчето и не му донесе точки. Полето за хвърляне на подкови не беше лошо. Представляваше участък от открития терен, изкопан от задната страна на училището между алеите, прокарани от Бюрото, за да въвеждат новопристигналите в лагера.
Навалицата отново се увеличаваше, дори след разширяването му извън училището, из самия град. Тъкмо когато хората установяваха някакъв ритъм на живот, тъкмо когато успяваха да си намерят място в рамките на града, независимо дали беше в палатка, разпъната на някоя от зелените площи, или, ако имаха късмет, в някоя от къщите в града, използвани от Бюрото, за да посрещнат нуждите — и пристигаха още хора. Нещата ставаха по-трудни. По-сложни. Само преди седмица един войник се бе сбил със Завърнал се. Никой не успя да получи ясен отговор какъв беше поводът — нещо тривиално, бяха се съгласили всички, — но то бе довело до разкървавен нос за войника и насинено око за Завърналия се.