— Добре — започна Белами. — Какво би искал да знаеш?
— Ами ти ми каза, че някога си имал майка. Разкажи ми за нея.
— Беше много добра жена. Обичах я. Какво друго да кажа?
— Мисля, ти спомена, че не се е завърнала.
— Точно така. Майка ми все още е мъртва.
Белами погледна надолу към краката си. Изтупа едно прашно петънце от крачола си и се взря в тежките подкови, които стискаше в ръка. Бяха мръсни. Ръцете му бяха мръсни. После видя, че петното мръсотия на панталоните от костюма му не беше единствено, те бяха покрити с прах и нечистотии. Как не бе забелязал?
— Тя умря бавно — отрони след малко.
Харолд мълчаливо пушеше цигарата си. Поведоха друга група Завърнали се покрай мястото, където играеха. Те оглеждаха стареца и агента.
— Някакви други въпроси към мен? — попита Белами в крайна сметка. Изопна гръб, пренебрегнал замърсеното състояние на костюма си, но ръката му трепна, когато се обърна и направи хвърлянето си. Пропусна целта напълно.
Джон Хамилтън
Джон седя с белезници между охраняващите го внушителни войници през цялото време, докато двамата мъже се караха в кабинета.
Чернокожият мъж в добре скроен костюм — казваше се Белами, спомни си Джон внезапно — приключваше едно от техните интервюта, когато полковник Уилис влезе в стаята с двама едри войници, които незабавно сложиха белезници на Джон. Цялата група премина през сградата до кабинета на полковника, сякаш някой току-що беше хванат да мами на теста по математика.
— Какво става? — попита Джон един от войниците, който учтиво го пренебрегна.
Белами излезе от кабинета на полковника, като крачеше бързо с изпъчени гърди.
— Пуснете го — излая на войниците.
Те се спогледаха.
— Веднага — добави.
— Правете каквото ви казва — обади се полковникът.
Когато свалиха белезниците на Джон, Белами му помогна да се изправи и го поведе далеч от кабинета на полковника.
— Сигурен съм, че ще се разберем — подхвърли полковникът, преди те да завият зад ъгъла.
Белами измърмори нещо под носа си.
— Аз ли направих нещо? — попита Джон.
— Не, просто ела с мен.
Излязоха на открито пред сградата. Хората щъкаха наоколо като мравки под облаците и вятъра.
— Какво става? Какво съм направил? — настоя Джон.
Не след дълго стигнаха до висок, слаб като върлина войник с червена коса и лунички.
— Не! — отсече твърдо той с тих глас, когато видя Белами и Джон да се приближават.
— Последният — прошепна Белами. — Имаш думата ми, Харис.
— Не давам и пукната пара за твоята дума — отвърна Харис. — Не можем да продължаваме да го правим. Ще ни хванат.
— Вече ни хванаха.
— Какво?
— Хванаха ни, но не могат да докажат нищо. Така че това е последният — той махна с ръка към Джон.
— Мога ли да попитам за какво става дума? — обади се Джон.
— Просто върви с Харис — отговори Белами. — Той ще те измъкне оттук.
Бръкна в джоба си и извади дебела пачка пари.
— Така или иначе, това е всичко, което ми остана — въздъхна. — Дали ми харесва, или не, този е последният.
— Мамка му — изруга Харис.
Той очевидно не искаше да го прави, но също така очевидно не искаше да се откаже и от потния куп пари. Погледна към Джон.
— Последният.
— Последният — заяви Белами и натика парите в ръката на Харис.
После потупа Джон по рамото.
— Просто върви с него — поръча. — Щях да направя повече, ако имах повече време — продължи Белами. — Засега всичко, което мога да направя, е да те измъкна оттук. Опитай в Кентъки, ако можеш. Там е по-безопасно, отколкото на повечето места.
После си тръгна, облян от светлината на лятното слънце.
— Какво беше това? — Джон попита Харис.
— Той може би ти спаси живота — поклати глава Харис. — Полковникът мисли, че си на път да бъдеш предложен.
— Предложен от кого? Да направя какво?
— Поне по този начин — отвърна Харис, докато броеше пачката пари в ръката си — няма да си наоколо, но ще бъдеш още жив.
14
Харолд седеше на походното легло, изучаваше краката си и се чувстваше бесен за всичко.