Люсил се приведе напред на стария диван.
— И как могат да излязат от контрол? Излизат ли нещата извън контрол?
— Ще излязат — заяви Харолд. — Залагам Библията ти, че ще стане така.
Агент Белами само поклати глава по безстрастен, професионален начин и се върна към първоначалния си въпрос.
— Как бяха нещата между вас и Джейкъб, преди да си тръгне?
Люсил усети какъв отговор се кани да даде Харолд, затова заговори, за да го накара да мълчи.
— Нещата бяха наред — започна тя. — Съвсем наред. Нищо особено странно. Той беше нашето момче и ние го обичахме, както правят всички родители. И той също ни обичаше. Така беше. И все още е така. Ние го обичаме и той ни обича, а сега, по Божията милост, сме отново заедно. — Люсил потърка врата си и вдигна ръце. — Това е чудо.
Мартин Белами си водеше бележки.
— А вие? — обърна се той към Харолд.
Харолд само извади незапалената цигара от устата си, почеса се по главата и кимна.
— Тя каза всичко.
Още записани бележки.
— Сигурно ви задавам глупав въпрос, но дали някой от вас е много религиозен?
— Да — откликна Люсил и внезапно изправи гръб, както седеше. — Поклонничка и приятелка на Исус! И се гордея с това. Амин! — Тя кимна към Харолд. — А онзи там е езичник. Зависи изцяло от Божията милост. Постоянно му казвам да се покае, но той е упорит като муле.
Харолд се изкиска със звук на стара косачка.
— Приемаме религията поред — каза той. — Минаха петдесет и няколко години, ама още не ми е дошъл редът, за щастие.
Люсил размаха ръце.
— Вероизповедание? — попита агент Белами, като продължаваше да записва.
— Баптистка — отговори Люсил.
— Откога?
— Цял живот.
Бележки.
— Всъщност не беше точно така — добави Люсил.
Агент Белами спря.
— Известно време бях методистка. Но с пастора не се спогаждахме за определени моменти от Словото. Опитах и една от онези Светейши църкви, но не издържах там. Прекалено много крясъци, пеене и танци. Чувствах се повече като на празненство, а не в дома Господен. А това не е редно за християнин.
Люсил се приведе, за да се увери, че Джейкъб е все още там, където трябваше да бъде — седеше на масата и поклащаше глава, точно както бе свикнал да прави и преди, — след което продължи:
— А после за известно време се опитах да бъда…
— На човека не му трябва всичко това — прекъсна я Харолд.
— Ти мълчи! Той ме попита! Не е ли така, Мартин Белами?
Агентът кимна.
— Да, госпожо, имате право. Всичко може да се окаже много важно. Според моя опит и най-малките детайли са от значение. Особено при нещо толкова голямо.
— Колко голямо точно? — попита бързо Люсил, сякаш очакваше откровение.
— Имате предвид колко са? — уточни Белами.
Тя кимна.
— Не са ужасно много — отвърна Белами предпазливо. — Не ми е позволено да давам каквито и да било конкретни цифри, но е само малък феномен, скромен брой.
— Стотици? — притисна го Люсил. — Хиляди? Какво значи „скромен“?
— Не са достатъчно, за да се безпокоим за това, госпожо Харгрейв — отговори Белами, клатейки глава. — Достатъчно са само, за да си останат чудо.
Харолд се засмя.
— Не се хвана на номера ти.
Люсил само се усмихна.
По времето, когато всички подробности бяха споделени с агент Белами, слънцето беше потънало в мрака на земята, навън пееха щурци, а Джейкъб лежеше спокойно в средата на леглото на Харолд и Люсил. Тя бе изпитала голямо удоволствие да вдигне момчето от масата в кухнята и да го пренесе в спалнята. Никога не би повярвала, че на нейната възраст, при състоянието на ставите и, би имала сили да го повдигне сама.
Но когато дойде моментът, когато се приведе спокойно към масата, сложи ръце под момчето и подкани тялото си да действа, Джейкъб се надигна, почти безтегловен, за да я посрещне. Сякаш отново беше на двайсет и няколко. Млада и пъргава. Сякаш времето и болката бяха само мълва.
Люсил го пренесе без затруднения нагоре по стълбите, а когато го пъхна под завивките, се настани на леглото до него и нежно затананика, както правеше преди. Той не заспа веднага, но и така беше добре, почувства тя.
Спал бе достатъчно дълго.
Седя известно време и само го гледа, гледа как гърдите му се надигат и спускат, като се страхуваше да отмести очи, страхуваше се, че магията — или чудото — можеше изведнъж да свърши. Но тя не свършваше и Люсил благодари на Господ.