Проклет август.
Проклета кашлица.
Джейкъб и Патриша Стоун спяха в своите легла. Челото на Джейкъб лъщеше от пот, а на старицата беше сухо — тя постоянно се оплакваше, че е студено, въпреки че влагата обвиваше всичко като мокра кърпа.
През прозореца над леглото Харолд чуваше хората, които разговаряха или минаваха отвън. Някои бяха войници, но повечето не бяха. Събраните именно в този затвор отдавна бяха надминали по брой пазачите. Хората в училището вероятно вече бяха хиляди, помисли си Харолд. Беше трудно да се проследи.
Под прозореца на Харолд двама мъже си говореха шепнешком. Той затаи дъх и се канеше да се изправи, за да чува по-добре, обаче се отказа, защото не се доверяваше на здравината на леглото. Затова само се вслушваше, но не долови нищо повече от възклицания на недоволство и шепот.
Старецът се извъртя на леглото си. Спусна крака на пода и тихо се протегна. После се изправи и се вгледа през прозореца, надявайки се да чуе повече от разговора, но проклетите вентилатори още бръмчаха в коридора като кошер гигантски пчели. Той пъхна сърбящите го крака в обувките и тръгна да излиза.
— Какво не е наред? — попита един глас в полумрака зад него.
Беше Джейкъб.
— Просто излизам да се разходя — отвърна шепнешком Харолд. — Лежи си и си почини.
— Може ли да дойда?
— Веднага се връщам — обеща Харолд. — Освен това ми трябваш, за да се грижиш за нашата приятелка — той кимна към Патриша. — Не бива да остава сама. А и ти също.
— Тя няма да разбере — каза Джейкъб.
— Ами ако се събуди?
— Може ли да дойда? — повтори момчето.
— Не — отсече Харолд. — Трябва да останеш тук.
— Но защо?
Отвън долитаха тътенът на тежки камиони, преминаващи по пътя, разговорите на войници и дрънченето на оръжията им.
— Марти? — обади се старицата, която се бе събудила и опипваше въздуха пред себе си. — Марти, къде си? Марти! — извика тя.
Джейкъб погледна към нея. После погледна пак баща си. Харолд избърса уста с ръка и облиза устни. Потупа се по джоба, но не можа да намери цигара.
— Добре — въздъхна и леко се закашля. — Предполагам, че щом всички сме будни, можем да излезем като отбор. Вземете всичко, което не искате да ни откраднат — продължи Харолд. — Най-вероятно това беше последният път, когато можехме да спим тук. Докато се върнем, ще бъдем бездомни. Или безкреватни, предполагам.
— О, Чарлз — изпъшка старицата. Тя стана от леглото и мушна ръце в ръкавите на леката си жилетка.
Още не бяха завили зад първия ъгъл, когато група хора нахълтаха във вече свободната зала за изкуства и започнаха да се настаняват.
Белами им бе осигурил възможност да живеят в залата за изкуства, която не беше така ужасно претъпкана, както навсякъде другаде. Това бе най-доброто, което можеше да направи за Харолд, Джейкъб и госпожа Стоун. Белами и Харолд никога не бяха говорили за това, но старецът беше достатъчно умен, за да знае на кого трябва да благодари.
Сега, когато се отдалечаваха от нея в неизвестното, на Харолд му се струваше, че извършват нещо като предателство. Но вече нямаше какво да се направи.
Въздухът навън бе влажен и плътен. В източната част на небето започваше да си пробива път зората. Харолд погледна часовника си и разбра, че вече е сутрин. Беше останал буден цяла нощ.
Видяха камиони и военни, които крещяха заповеди. Джейкъб посегна и стисна ръката на баща си. Старата жена също пристъпи по-близо до него.
— Какво става, Марти?
— Не знам, мила — отговори Харолд.
Тя го хвана под ръка и потрепери.
— Не се тревожи — каза старецът. — Аз ще се погрижа за вас двамата.
Когато войникът се приближи, Харолд успя да различи колко е млад дори в мъждивата светлина на ранното утро. Едва ли бе на повече от осемнайсет.
— Елате с мен — нареди момчето войник.
— Защо? Какво става?
Харолд се тревожеше, че може да избухне бунт. През последните няколко седмици напрежението в Аркадия растеше. Твърде много хора бяха държани против волята им в прекалено ограничено място. Твърде много от Завърналите се искаха да се върнат към живота си. Твърде много от Истинските живи бяха отвратени да гледат как Завърналите се биват третирани като същества, а не като хора.
Твърде много войници бяха попаднали насред нещо по-голямо, отколкото можеха да възприемат. На Харолд му се струваше очевидно, че всичко това изведнъж щеше да свърши зле.
Не можеш да очакваш от хората да издържат нещо подобно толкова дълго.
— Моля ви — каза войникът, — просто елате с мен. Преместваме всички.
— Къде ни премествате?