— На по-зелени пасища — отговори младежът.
Точно в този момент откъм портата на училището се чу някой да крещи. На Харолд му се стори, че разпознава гласа. Всички се обърнаха и, въпреки че бяха на известно разстояние и светлината на утрото още беше мътна, Харолд успя да различи Фред Грийн, застанал лице в лице с един от пазачите на входната врата. Викаше и сочеше с пръст като обезумял и, изглежда, бе привлякъл цялото възможно внимание.
— Какво, по дяволите, е това? — попита войникът, застанал до Харолд.
Старецът въздъхна.
— Фред Грийн — отговори. — И най-вероятно неприятности.
Думите едва бяха произнесени, когато от вътрешността на училищната сграда се чу шумотевицата на някаква тълпа. Бяха 25–30 души, предположи Харолд, които тичаха и крещяха, а някои от тях се опитваха да изблъскат войниците от пътя си. Кашляха и пищяха. Гъст бял дим започна да излиза през вратата и някои от прозорците.
Зад гърба на тълпата, от посоката на дима и крясъците, започна да се приближава към вратата, през която всички се измъкваха, приглушен глас, който викаше:
— Ние се застъпваме за живите!
— Мили Боже — изпъшка Харолд.
Погледна пак към входната порта. Всички войници търчаха наоколо и се опитваха да разберат какво се случва.
Фред Грийн бе изчезнал.
Най-вероятно всичко това беше дело на неговите ръце, помисли Харолд.
Изведнъж Марвин Паркър изскочи от училището сред облак дим. Носеше работни ботуши, противогаз и тениска с надпис МАХАЙТЕ СЕ ОТ АРКАДИЯ, направен с нещо като светещ маркер. Той хвърли малък зелен метален флакон назад към вратата на училището. След секунди се чу изпукване и от него започна да изригва бял дим.
— Ние се застъпваме за живите! — извика Марвин отново, с приглушен от противогаза глас.
— Какво става? — попита г-жа Стоун.
— Ела тук — отвърна Харолд и я издърпа настрани от навалицата.
Младият войник, с когото току-що бе говорил, вече търчеше към тълпата — с пушка в готовност — и викаше на всички да отстъпят.
Двама войници се хвърлиха към Марвин Паркър. Вече нямаше и следа от обикновената им любезност към стареца. Той замахна към тях, дори удари здравата единия, но това беше всичко. Те го хванаха през краката и Марвин падна тежко с глух рев от болка.
Но вече беше твърде късно да се спре случващото се. Всички бяха вбесени. Напрежението се бе трупало в училището прекалено дълго време. Те бяха уморени да ги държат тук, далеч от близките им. Бяха уморени да ги третират като Завърнали се, а не като хора.
Полетяха камъни и стъклени бутилки. Харолд видя стол — вероятно измъкнат от някоя от класните стаи — да плува в утринното небе и да се стоварва върху главата на един войник. Той рухна на земята, вкопчил се в каската си.
— Мили Боже! — възкликна госпожа Стоун.
Тримата успяха да се прикрият зад един от камионите от другата страна на двора. Докато тичаха, Харолд чуваше зад тях само крясъци и ругатни. Очакваше звуците на изстрели, очакваше да се разнесат писъци.
Старецът вдигна Джейкъб и здраво го прегърна с една ръка. С другата придърпа госпожа Стоун плътно до себе си. Тя хлипаше тихо и повтаряше:
— Мили Боже — отново и отново.
— Какво става? — попита Джейкъб и дъхът му опари врата на Харолд. В гласа му имаше страх.
— Всичко е наред — отговори Харолд. — Всичко ще свърши скоро. Хората просто са уплашени. Уплашени и разочаровани.
Очите му започнаха да парят и усети дращене в гърлото.
— Затворете очи и се опитайте да задържате дъха си — поръча Харолд.
— Защо? — поинтересува се Джейкъб.
— Просто прави каквото ти казвам, синко — отвърна Харолд с глас, изпълнен с гняв, само за да прикрие страха.
Огледа се за място, където да ги заведе, където щяха да бъдат в безопасност, но се страхуваше какво можеше да се случи, ако някой от войниците ги вземеше погрешка за бунтовници. Тъкмо това ставаше в края на краищата, бунт. Нещо, което никога не би повярвал, че може да се случи тук, нещо, което се случваше само по телевизията в пренаселени градове, където имаше твърде много онеправдани хора.
Миризмата на сълзотворен газ стана по-силна. Щипеше лошо. Носът му протече и вече не можеше да удържи кашлицата си.
— Тате? — попита Джейкъб уплашено.
— Всичко е наред — успокои го Харолд. — Няма от какво да се страхуваш. Всичко ще бъде наред.
Надникна иззад камиона, зад който се криеха. Широк, дебел стълб от гъст бял дим изригваше от училището и се издигаше в утринното небе. Звуците от сблъсъците все пак започваха да утихват.
Чуваше се предимно кашлянето на десетки хора. От време на време сред облаците дим можеше да се чуе нечий плач.