— Чух, че вече не позволяват посещения — каза пастор Питърс.
— Не позволяват. Особено откакто превзеха града. Никога не съм си представяла, че може да се изолира така цял град. Не съм си го представяла никога през целия си живот. Но предполагам, просто защото не мога да си представя нещо, това не означава, че то не може да се случи — това е слабостта на солипсиста! Истината за нещата е там навън. Всичко, което трябва да направите, е да отворите вратата и ето я там, цялата, всичко, което не мога да си представя, точно там, можете да посегнете навън и да си стиснете ръцете.
Гласът й пресекна.
Пасторът се наведе напред в стола си.
— Казвате го сякаш вината е ваша, госпожо Люсил.
— Как може да е по моя вина? — попита тя. — Какво бих могла да направя аз, за да станат тези неща възможни? Аз ли направих света такъв, какъвто е? Аз ли направих хората малки и плахи, каквито са сега? Аз ли направих хората ревниви, жестоки и завистливи? Аз ли направих каквото и да е от тези неща? — Ръцете й пак трепереха. — Аз ли?
Пастор Питърс хвана ръката й и я потупа.
— Разбира се, че не сте го направили. Кога говорихте за последен път с Харолд и Джейкъб? Как са те?
— Как са? Те са затворници. Как да са?
Тя избърса очите си, захвърли Библията на пода, изправи се и закрачи напред-назад пред пастора.
— Трябва да има някаква схема във всичко това. Трябва да има някакъв план. Нали, пасторе?
— Надявам се — предпазливо отговори пасторът.
Люсил изсумтя.
— Вие, младите проповедници. Никой ли не ви научи да внушавате на паството си илюзията, че знаете всички отговори?
Пасторът се засмя.
— Отказал съм се от илюзиите тези дни.
— Просто не знам за нищо какво да правя.
— Нещата ще се променят — каза той. — Само в това съм наистина сигурен. Но как ще дойде тази промяна и каква ще бъде, не е по силите ми да знам.
Старицата вдигна Библията.
— Какво ще правим тогава? — попита тя.
— Ще правим каквото можем.
Люсил седя много дълго време, без да проговори. Само се взираше в Библията и обмисляше казаното от пастора и какво означаваше за нея „да прави каквото може“. Тя винаги е била от онези хора, които правят каквото им се каже, а Библията й казваше най-добре какво да прави в ситуациите от живота и. Каза й как да се държи като дете. Каза й как да се държи, когато приключи с детинските неща и разцъфтя в юношеството. Вярно, бе имала проблеми с чуването на онова, което й се казваше, и беше вършила някои неща, които, макар да не бяха изрично забранени от Библията, съвсем определено се гледаха накриво в нея. Но времената бяха добри и в края на краищата тя не бе причинила трайни вреди на никого, включително и на себе си.
След сватбата Библията още си беше там и бе пълна с отговори. Отговори как да бъде добра съпруга, макар че трябваше да избира и да взема някои части от тях. Някои от правилата за съпруги просто нямаха смисъл в този ден и епоха. Честно казано, Люсил си мислеше, че те вероятно не бяха имали смисъл и някога, в библейските времена. А ако тя бе постъпвала така, както постъпваха тези жени в Библията… добре, нека просто да кажем, че светът щеше да бъде доста по-различно място, а Харолд, най-вероятно, щеше да се е докарал с пиене, пушене и ядене до ранен гроб и нямаше да бъде тук, за да види чудото — как синът му се връща от мъртвите.
Джейкъб. Той беше средоточието на всичко. За него бяха всичките й сълзи. Те вече убиваха Завърнали се. Убиваха ги само за да се отърват от тях.
Не се случваше навсякъде, но се случваше.
Такива новини идваха по телевизията вече повече от седмица. Някои държави — държави, известни със своята бруталност — бяха започнали да ги убиват от пръв поглед. Да ги убиват и да изгарят телата, сякаш бяха болни, дори заразни.
Вече всяка вечер идваха все повече и повече репортажи, снимки, видео- и уебпредавания.
Тъкмо тази сутрин Люсил беше слязла долу — самотните й стъпки кънтяха в тъмната, празна къща — и бе намерила включен телевизора във всекидневната да шепне на празната стая. Не знаеше как е останал включен. Беше сигурна, че го е изгасила преди лягане. Но бе склонна да признае, че можеше да е сбъркала. Вече беше седемдесет и три годишна стара жена и такива неща, да си мислиш, че си изключил нещо, когато всъщност не си, не бяха невъзможни.
Беше още рано и плешив чернокож мъж с тънки, перфектно поддържани мустачки мърмореше нещо с нисък глас. Над рамото на мъжа, в студиото зад него, Люсил виждаше да щъкат хора. Всички бяха младолики, облечени в бели ризи и с вратовръзки с консервативен десен. Вероятно бяха новите кандидати за кариера, помисли си Люсил. Всички се надяваха един ден да излязат от задния план и да седнат в стола на плешивия мъж.