Тя засили звука, седна на дивана и се заслуша в това, което имаше да каже мъжът, макар да знаеше, че едва ли ще я интересува.
— Добро утро — започна човекът по телевизията, очевидно се връщаше към началото на цикъла, в който беше хванат като в капан. — Нашата топновина днес идва от Румъния, където правителството постанови, че на Завърналите се не се предоставят по презумпция граждански права, заявявайки, че те са просто „единици“ и следователно не подлежат на същата защита като другите.
Люсил въздъхна. Не можа да измисли какво друго да направи. Картината по телевизията се пренесе от плешивия чернокож водещ някъде другаде, в Румъния, предположи Люсил. Двама войници извеждаха от дома му бледен, измършавял Завърнал се. Войниците бяха гладко избръснати, слаби и дребнички, и вървяха с някаква несръчност в походката, сякаш все още бяха твърде млади, за да разберат напълно как работят механизмите на телата им.
— Съдбата на децата… — каза Люсил на празната къща.
Гърдите й се стегнаха, когато мисълта за семейство Уилсън, за Джейкъб и Харолд нахлу, за да запълни празнотата на къщата. Ръцете й се разтрепериха и телевизорът потъна в размазана мъгла. Това я обърка за миг, а след това почувства как сълзите се стичат по бузите й, за да се съберат в ъгълчетата на устата.
В някакъв момент, макар да не беше съвсем сигурна кога точно, тя си бе обещала, че няма да се остави да бъде докарана до сълзи от нищо случващо се. Беше твърде стара за сълзи, мислеше си. Бе достигнала точката в живота си, когато всичко, което би могло да разплаче човек, беше минало и заминало. Все още имаше неща, които я разчувстваха, но не си позволяваше да плаче — може би просто бе прекарала твърде много години с Харолд, когото никога не бе виждала да плаче. Нито веднъж.
Но сега вече беше твърде късно. Тя плачеше и нямаше какво да се направи, а за първи път от много години се чувстваше жива.
Водещият продължаваше да говори на фона на картината — сложиха белезници на мъжа и го качиха на голям военен камион заедно с други Завърнали се. „Все още няма нито дума от НАТО, ООН или от Бюрото за Завърналите се за инициативата на Румъния, докато официалните коментари на други правителства са лаконични и са разделени поравно между тези, които подкрепят румънската инициатива, и другите, които смятат, че действията на правителството нарушават основни човешки права.
Люсил поклати глава с лице все още мокро от сълзите.
— Съдбата на децата… — повтори.
Тя не беше такава само в „тези други страни“. Ни най-малко. Случваше се и тук, в Америка. Онези проклети глупаци, Движението на Истинските живи, се множаха, никнеха като плевели от единия край на страната до другия. Повечето не правеха нищо друго, освен да предъвкват нещата. Но ту тук, ту там някой умираше и някоя група, която твърдеше, че „се застъпва за живите“, поемаше отговорността. Случило се бе и в Аркадия, въпреки че никой не говореше за това. Някакъв Завърнал се чужденец беше намерен мъртъв в канавката край магистралата. Застрелян с бойна пушка.
Сякаш всичко се разпадаше с всеки изминал ден. А Люсил вече можеше да мисли само за Джейкъб.
Горкият, горкият Джейкъб.
След като Люсил си тръгна, а съпругата му най-накрая се унесе в сън, пастор Питърс остана да седи сам в кабинета си и да препрочита писмото, което бе получил от Бюрото.
В интерес на обществената безопасност, Елизабет Пинч, както и всички други Завърнали се в тази част на Мисисипи, бяха задържани в съоръжението в Меридиън. В писмото нямаше други подробности. То само уверяваше отново пастора, че всички Завърнали се биват третирани подобаващо на ситуацията и че всички човешки права се спазват стриктно. Като цяло звучеше много официално и сдържано, по някакъв бюрократичен начин.
Извън кабинета му в къщата беше тихо. Само ритмичното, тежко тракане на стария часовник, останал от дядото на жена му, в края на коридора. Беше подарък от нейния баща — направен само няколко кратки месеца преди ракът да го отнесе. Тя бе израснала със звука на този голям, стар часовник, който биеше ритмично в нощите на нейното детство. Когато се ожениха, беше толкова разстроена от липсващото потракване на часовника, че се принудиха да купят метроном, за да отброява отминаващото време, иначе тя не можеше да заспи.