Пасторът излезе в коридора и застана пред часовника. Беше висок малко над метър и осемдесет и богато резбован. Махалото бе с големината на юмрук. Люлееше се толкова гладко, сякаш часовникът бе изработен току-що, а не преди повече от сто години.
Беше единствената реликва, притежавана от семейството и. Когато баща й почина, тя се бори яростно със сестрите и брат си — не за цената на погребението или какво да направят с дома на баща си, със земята или оскъдните му спестявания, а по-скоро за часовника на дядо. До ден днешен отношенията между брата и сестрите бяха обтегнати заради този часовник.
Къде ли се намираше баща им сега, зачуди се пастор Питърс. Бе забелязал колко повече грижи полагаше жена му за дядовия часовник, откакто бяха започнали да се появяват Завърналите се. Лъхаше на смазочно масло и препарат за лъскане на дърво.
Пасторът остави стария часовник и продължи през къщата. Стигна до всекидневната и застана на прага за малко, за да огледа вещите, да ги каталогизира в паметта си.
Масата в средата на стаята бяха намерили по време на дългия си преход от Мисисипи. Дивана бяха взели по време на църковно посещение в Уилмингтън. Не беше чак толкова далеч, колкото Тенеси, но това бе една от малкото покупки, за които бяха съгласни и двамата. Десенът му беше в синьо и бяло — „синьото на Каролина!“ — бе обявил гордо продавачът, със сини и бели райета на тапицерията. Облегалките се извиваха навън, а възглавниците бяха големи, меки и многобройни.
Диванът беше пълна противоположност на масата, която тя бе купила в Тенеси. Той беше намразил тази маса още първия път, когато я видя. Бе твърде тясна, дървото беше прекалено тъмно, а видът и бе безличен. Просто не си струваше, помисли той.
Пастор Питърс влезе във всекидневната и започна да събира книгите, струпани на купчини, където не им беше мястото. Действаше бавно и внимателно, като избърсваше всяка книга, която вземаше. После я плъзваше на мястото и на рафта. От време на време отгръщаше корицата на някоя, пъхаше пръст между страниците и потъркваше напред-назад, за да почувства аромата и грапавината им, сякаш никога нямаше да види отново друга книга, сякаш неумолимият ход на времето най-накрая бе победил.
Това разтребване продължи много дълго, въпреки че пасторът не го осъзна веднага. А чак когато щурците започнаха да замлъкват, а навън, някъде далеч по света, се чу лай на куче към изгряващото слънце.
Беше чакал прекалено дълго.
Но въпреки грешката си — въпреки страха си — тръгна тихо и бавно из къщата.
Първо отиде в кабинета си и намери писмото от Бюрото за Завърналите се. После взе бележника си и, да, Библията си. Сложи всичко в чантичката, която му бе купила жена му миналата Коледа.
После извади сака с дрехи иззад бюрото с компютъра. Беше го приготвил едва вчера — съпругата му постоянно переше. Щеше да забележи, че дрехите липсват от гардероба му, ако го бе приготвил прекалено рано. А той искаше да тръгне с възможно най-малко проблеми, колкото и страхливо да му се струваше.
Пасторът се промъкна през къщата, излезе през предната врата и остави сака с дрехите и чантичката на задната седалка на колата си. Слънцето вече търсеше своя дом в небето. Криеше се зад дърветата, но определено се издигаше все по-високо с всяка секунда.
Той влезе в къщата и тръгна бавно към спалнята. Жена му спеше, свита на малка топка в средата на леглото.
Това ще я нарани ужасно, помисли си.
Щеше да се събуди скоро. Тя винаги се будеше рано. Пасторът остави малка бележка на нощното шкафче и за миг помисли дали да не я целуне.
Реши да не го прави и си тръгна.
Тя се събуди в празна къща. Навън в коридора дядовият часовник поддържаше хода на времето. Слънцето напираше през щорите. Утрото вече беше топло. Ще бъде горещ ден, помисли си.
Повика съпруга си, но той не й отговори.
Сигурно пак е заспал в кабинета, реши. Напоследък често заспиваше в кабинета си и това я тревожеше. Канеше се да го повика отново, когато видя бележката на нощното шкафче. Едро изписано с разкривения му почерк беше нейното име.
Той не бе от хората, които оставят бележки.
Тя не заплака, когато я прочете. Само прочисти гърлото си, сякаш можеше да отвърне нещо на думите. После остана да седи там, заслушана единствено в звука от собственото си дишане и в механичния пулс на дядовия часовник в коридора. Спомни си за баща си. Очите й се изпълниха със сълзи, но тя все пак не заплака.
Думите изглеждаха размазани и далечни, сякаш изникваха през гъста мъгла. Но въпреки това тя ги прочетете отново: „Обичам те“, се казваше в писмото. А след това, отдолу, беше написал: „Но трябва да разбера“.