Харолд постоянно измисляше някакви изрази заради Джуниър, колкото по-странни, толкова по-добре. Беше изненадващо лесно, трябваше само да подхвърли някаква загадъчна препратка към животните от фермата, времето или пейзажа. И ако Джуниър попиташе какво означава странният израз, Харолд веднага му обясняваше смисъла. За Харолд играта се състоеше в това да помни кои изрази вече е използвал и какво означават, а след това да се опита да не ги дублира.
— Какво, по дяволите, означава това, сър?
— Хубава работа! Никога преди ли не си чувал „за благото на петлите“?
Джуниър се извърна с лице към него.
— Не, сър, не съм.
— Е, не мога да повярвам! И да ми покарат картофи от краката, пак няма да повярвам, синко!
— Да, сър — каза Джуниър.
Харолд угаси цигарата в тока на обувката си и бръкна в полупразния пакет за друга. Джуниър го наблюдаваше.
— Пушиш ли, синко?
— Не и на служба, сър.
— Ще ти запазя една — прошепна Харолд.
Запали цигарата с удоволствие и дръпна дълго и бавно. Въпреки болката го направи така, че изглеждаше лесно.
Джуниър погледна нагоре към слънцето. Беше по-горещо, отколкото бе очаквал, когато го изпращаха тук. Беше чувал всички истории за Юга, а и в Топека бе достатъчно горещо. Но тук, в този град, на това място, жегата изглеждаше добре настанена. Беше горещо всеки ден.
— Мога ли да те питам нещо? — обади се Харолд.
Мразеше да бъде тук. В това Джуниър бе сигурен. Но със стареца поне беше забавно.
— Питайте — отвърна Джуниър.
— Как е там отвън?
— Горещо е. Същото като тук вътре.
Харолд се усмихна.
— Не — каза той. — Всички телевизори и компютри останаха там. Как е там отвън?
— Вината не е наша — отговори Джуниър още преди да бъде обвинен. — Така ни наредиха — добави.
Зададе се малък патрул. Само двама войници от Калифорния, които сякаш винаги се падаха едновременно в наряд. Дойдоха по пътя както обикновено, кимнаха и отминаха, без да обърнат особено внимание на Джуниър и стареца.
— Странно е — поклати глава Джуниър.
— Кое е странно?
— Ами такова…
Харолд се усмихна.
— Трябва да се научиш да се изразяваш, синко.
— Ами просто… Просто всички са объркани.
Харолд кимна.
— Объркани и уплашени.
— Представи си как е тук, вътре.
— Различно е — възрази Джуниър. — Там, вътре, нещата са по-контролирани. Хората ги хранят. Имате чиста вода.
— Най-после — подхвърли Харолд.
— Добре, де — кимна Джуниър. — Признавам, че ни отне известно време, но трябваше да разработим логистиката. Пак си е по-добре там, вътре, отколкото тук. В края на краищата всеки, който е вътре, е избрал да бъде там.
— Аз не съм.
— Вие сте избрали да останете с него. — Джуниър посочи с глава към Джейкъб.
Момчето още си седеше тихо на една ръка разстояние, както му бе казал Харолд. Носеше памучна риза на райета и дънки, донесени от Люсил преди седмица. То само наблюдаваше баща си и от време на време хвърляше поглед към лъскавата стомана на Барикадата. Очите му я изучаваха, сякаш не можеше да проумее как така се бе оказала около града и какво точно означаваше.
Джуниър погледна Джейкъб.
— Те са предложили да го отнемат от вас — промърмори, — но вие сте избрали да останете с него, точно като всички останали Истински живи, които са вътре. Всички вие сте взели такова решение, така че няма защо да бъдете уплашени, нервни или объркани. Би трябвало да го приемате по-леко.
— Сигурно не си виждал тоалетните тук.
— Вътре има цял град. — Джуниър отново насочи вниманието си към Харолд. — Изобилие от храна, вода — всичко, от което бихте могли да се нуждаете. Има дори и бейзболно игрище.
— Бейзболното игрище е пълно с хора. Настанени в палатки. То е бедняшкият квартал.
— Но има преносими тоалетни — той посочи зад Харолд към редица синьо-бели изправени правоъгълници.
Старецът въздъхна.
— Мислиш, че тук е зле — продължи Джуниър. — Това е нищо в сравнение със ставащото на някои други места. Мой приятел служи в Корея. В такива малки държави е най-зле. Големите държави имат място, за да ги подслонят. Но Корея — Корея и Япония, за тях става трудно. Там просто няма достатъчно място да се поберат всички. Там са онези танкери — понижи глас Джуниър.
Разпери настрани ръце, за да покаже нещо с много големи размери.
— Големи са почти колкото петролни танкери. И са направо препълнени с тях — той погледна настрани. — Толкова са много.