Харолд наблюдаваше как цигарата му изгаря.
— Прекалено много са и всички се карат за тях — разказваше Джуниър. — Никой не може да се справи. Никой не ги иска обратно. От много време никой дори не се обажда да съобщи, че са намерили нов. Хората просто ги оставят да се скитат по улиците.
Джуниър говореше през оградата. Въпреки сериозността на това, което говореше, той изглеждаше безразличен към него.
— Наричаме ги „мъртви баржи“. По новините ги наричат другояче. Но те наистина са само мъртви баржи. Натоварени с мъртъвци.
Джуниър продължи да говори, но Харолд вече не слушаше. Видя в съзнанието си голям тъмен кораб да плава без посока в равния, не отразяващ нищо океан. Корпусът се издигаше от водата, целият от стомана, нитове и заварки. Беше като излязъл от филм на ужасите, прокълнат кораб, носещ се през прокълнато море. На борда на кораба, подредени един върху друг, всеки ред по-тъмен и по-тежък от този под него, всички притискани плътно един под друг като от наковални, бяха товарните контейнери. Всеки от тях пълен със Завърнали се. От време на време корабът помръдваше, накланяше се напред или назад от някакво невидимо издуване на океана. Но Завърналите се оставаха равнодушни и спокойни. Харолд виждаше хиляди. Десетки хиляди. Натъпкани в тези тъмни, груби контейнери, лашкани насам-натам по земята.
В ума си Харолд гледаше надолу към тях от голямо разстояние, но беше способен да разгледа всички и всеки от тях в цялостност и пълнота, възможни само в света на сънищата.
Видя всеки, когото някога беше срещал някъде в тази флотилия на Мъртвите, включително и сина си. Целият се вледени.
— Трябва да ги видиш — завърши Джуниър.
Преди Харолд да успее да отговори, кашлицата започна. После не си спомняше много. Знаеше само, че изпита огромна болка и съвсем внезапно — точно като преди — слънцето висеше над лицето му, а земята бе дошла и се опираше нежно до гърба му.
Харолд се събуди със същото чувство за отчуждение и неловкост като последния път, когато се беше случило. Гърдите го боляха. Имаше нещо мокро и тежко в дробовете му. Опита се да вдиша, но дробовете му не работеха както трябва. Джейкъб бе там до него. Джуниър също.
— Господин Харолд? — каза Джуниър, коленичил.
— Добре съм — изхърка Харолд. — Трябва ми само минутка, това е всичко.
Питаше се колко ли време е бил в безсъзнание. Достатъчно дълго, че Джуниър да успее да стигне до една от портите и да мине отсам оградата, за да се опита да помогне. Пушката все още беше преметната през рамото му.
— Тате? — попита Джейкъб с изопнато от притеснение лице.
— Какво? — изграчи немощно Харолд.
— Не умирай, татко — изхлипа Джейкъб.
Много лоши сънища витаеха тези дни. Люсил направо се бе отказала да спи. Толкова беше отвикнала от нормалните нощи, че почти не й липсваха. Заспиването вече бе за нея някакъв неясен и отдавнашен спомен, както човек си припомня звука на колата, на която се е возил в детството си, когато различи тембъра му в бученето на далечни магистрали. Понякога задрямваше, но съвсем за малко. Събуждаше се внезапно в неудобна поза на тялото. Повечето пъти имаше книга в скута и, която сякаш я гледаше и усърдно пазеше мястото си, очаквайки я да се върне към нея. Понякога очилата й затискаха страниците на книгата, плъзнали се от носа и, докато е спяла.
В някои нощи отиваше в кухнята и просто стоеше, заслушана в празнотата около нея. Сред мрака спомените започваха да се процеждат като дим в съзнанието и. Спомняше си Джейкъб и Харолд из къщата. Най-често си припомняше една октомврийска нощ от детството на Джейкъб, нощ, в която не се бе случило нищо особено, но тъкмо по тази причина беше станала много специална за нея.
В наши дни, когато светът бе пълен с магия, тя припомняше на Люсил, че именно нормалните моменти имат значение през целия живот.
Спомняше си Харолд в хола да подръпва несръчно струните на китарата си. Беше ужасен музикант, но влагаше много енергия и страст — или поне го правеше някога, когато още бе баща — и постоянно се упражняваше, когато не беше на работа, не поправяше нещо из къщата или не се занимаваше с Джейкъб.
Люсил си спомняше Джейкъб в детската стая да топурка наоколо, да вади играчки от кутията им и да ги разпилява не особено внимателно по дървения под. Спомняше си го как все разбутваше мебелите из стаята си, въпреки че многократно му бяха казвали да не го прави. Когато тя и Харолд го питаха защо, Джейкъб отговаряше само:
— Ами играчките искат така.
В този спомен, докато Харолд мъчеше китарата си, а Джейкъб си играеше, Люсил беше в кухнята, във вихъра на приготвянето на празнична вечеря. Имаше бут във фурната. Пиле със синапени листа се готвеше на печката. Сос, картофено пюре, бял ориз с мащерка, царевица и червен пипер, маслен боб, зелен фасул, шоколадова торта, кейк, джинджифилови бисквитки, печена пуйка.