— О, Господи — промърмори.
Телевизорът й се изсмя. Но тя все пак продължи.
Записа, че в града цари ужас, нарушени са всички права. Записа, че Бюрото е тиранично зло — после го изтри и написа вместо това само, че правителството е виновно. Бунтът беше нещо ново за нея, ново и достатъчно горещо, за да я опари, ако тя му позволеше. Имаше нужда да свикне с него.
Спомни си за Давид и Голиат и за всички други библейски истории, които някога бе чувала, за избрания народ на Бог, борещ се срещу могъщ потисник. Спомни си за евреите, Египет и фараоните.
— Пусни людете Ми — произнесе Люсил и се засмя, когато телевизорът отговори с детски глас:
— Добре.
— Това е знамение — кимна тя. — Нали?
Писа много дълго време. Писа, докато списъкът й вече не се побираше на един лист, ръката й започна да се схваща, слънцето се издигна доста над хоризонта, а по телевизора заговориха за текущите новини от деня.
Слушаше с половин ухо, докато продължаваше да пише. Никъде не се случваше нищо ново. Появяваха се все повече Завърнали се. Никой не знаеше как или защо. Центровете за задържане ставаха все по-големи и по-големи. Заемаха цели градчета, и то не само в селските райони като Аркадия, а и край големите градове. Истинските живи бяха потискани или поне така твърдеше един от водещите.
Люсил си помисли, че новинарят реагира прекадено остро.
Една жена от Лос Анджелис, която интервюираха, смяташе, че той не реагира достатъчно остро.
Когато Люсил довърши списъка си, остана да седи втренчена в него. Повечето неща нямаха значение, реши, след като го огледа, но онези първите, онези в началото на списъка, й се струваха все така важни, дори и в светлината на деня. Нещо трябваше да се направи за тези неща и колкото и молитви да бе отправяла, сега трябваше да признае, че нищо не беше направено за тях.
— Мили Боже — въздъхна.
После стана и отиде в спалнята. Краката й вече не се влачеха. Стъпваха решително. В дрешника на спалнята, далеч, далеч в дъното, под купчина кашони и стари обувки, които вече не ставаха нито на нея, нито на Харолд, под данъчна документация, непрочетени книги, под прах, плесен и паяжини се намираше пистолетът на Харолд.
Последния път, когато помнеше да е виждала този пистолет, беше преди петдесет години, в нощта, когато Харолд бутна онова куче на магистралата и те го донесоха вкъщи, но в крайна сметка се наложи да го отърват от мъките. Споменът проблесна изведнъж и изчезна отново, сякаш някаква част от нея не искаше да бъде свързана с подробностите в него тъкмо сега.
Пистолетът бе по-тежък, отколкото си спомняше Люсил. Беше го държала само веднъж през целия си живот — в деня, в който Харолд го донесе вкъщи. Бе толкова горд със себе си, независимо по каква причина. По онова време на Люсил и беше трудно да разбере защо някой би имал основание да се гордее с някакъв пистолет.
Цевта бе гладък и твърд синьо-черен цилиндър, който се съчетаваше идеално с дръжката от стомана и дърво. Сърцевината на дръжката беше от стомана, усещаше Люсил по плътността и тежестта, но с дървени панели от всяка страна, които прилягаха удобно към ръката и. Приличаше на пистолет от филмите.
Тя се замисли за всички филми, които бе гледала, и за всичко, което оръжията причиняваха в тези филми. Убиваха, взривяваха, заплашваха, убиваха, предпазваха, даваха увереност и усещане за сигурност, убиваха.
Чувствам го като смъртта, мина й през ума. Студен. Твърд. Непоклатим.
Дотук ли стигнах, запита се Люсил.
Само Движението на Истинските живи оставаше на Фред Грийн. Нивите му бяха обрасли. Къщата не беше почистена. Не бе ходил до дъскорезницата и не бе търсил работа от седмици.
Марвин Паркър беше задържан без право на гаранция и обвинен в углавно престъпление след безредиците в училището. Отървал се бе с изкълчено рамо и спукано ребро, но макар че и двамата бяха наясно какви рискове поемат, Фред все още се чувстваше зле заради него. Беше глупава идея да се захващаме, мислеше си сега, като поглеждаше назад. Тогава бе казал на Марвин:
— Ще им дам урок. Ще ги накарам да се замислят дали да не преместят всички тези Завърнали се някъде другаде. Да се замислят дали да не превземат някой друг град.
А Марвин се бе съгласил от все сърце. Но ето че Марвин беше ранен и хвърлен зад решетките, затова го гризеше съвестта.
Точно сега Фред не можеше да направи нищо за него. Нещо повече, чувстваше, че може би случилото се, дори с всичките му последствия, не беше достатъчно.