Може би двамата бяха планирали твърде на дребно. Имаше да се свърши още много.
Други мъже дойдоха да говорят с Фред след онази нощ. Местни хора, които разбираха какво се бяха опитали да постигнат Фред и Марвин и искаха да помогнат с каквото могат.
Не бяха много, а и повечето бяха смели само на приказки, но имаше двама или трима, за които Фред се чувстваше уверен, че ще направят каквото трябва да се направи, когато му дойдеше времето.
А времето наближаваше бързо. Целият град беше превзет. Всички бяха принудени или да напуснат домовете си, или да съжителстват със Завърнали се. По дяволите, собствената къща на самия Марвин Паркър бе превзета от Бюрото и от проклетите Завърнали се.
И на други места ставаше така, беше разбрал Фред: хората бяха притискани прекалено силно от Бюрото и Завърналите се. Някой трябваше да сложи край на всичко това. Някой трябваше да заеме позиция в името на Аркадия, в името на живите. Ако всички жители на Аркадия бяха вдигнали шум, ако всички се бяха изправили заедно срещу Завърналите се, както трябваше да направят още в началото, нещата нямаше да са стигнали толкова далеч. Беше като в разказа на Марвин за вулкана в задния двор на онази жена. Твърде много хора бяха седели със скръстени ръце и само бяха гледали какво се случва. Фред не можеше да допусне да стане така. Беше негов дълг.
По-късно същата нощ, след като бе обмислил плановете си как да действа нататък, Фред Грийн си легна и за първи път от месеци сънува. Когато се събуди, още беше много късно през нощта, гласът му бе дрезгав, а гърлото му възпалено. Не можеше да каже защо. Спомняше си малко подробности от съня — най-вече как беше сам в затъмнената къща. Спомняше си музика, пеещ глас на жена.
Фред протегна ръка към празното пространство в леглото до себе си, мястото, където не спеше никой.
— Мери? — повика.
Къщата не отговори.
Той стана от леглото и отиде в банята. Запали лампата и се задържа там, загледан в голите плочки на помещението, където Мери някога бе плакала за загубата на детето им, чудейки се какво ли щеше да си помисли за него тя, ако беше тук сега. Накрая изгаси лампата и излезе от банята. Тръгна към помещението, което с течение на годините бе започнал да нарича Стаята за проекти. Беше голяма стая, която миришеше на мухъл и прах, затрупана с инструменти, изоставени дърводелски проекти, най-различни неизпълнени начинания. Застана на прага и се загледа във всички неща, които бе започнал и не бе довършил: комплект за шах от червено дърво (така и не се бе научил да играе, но го впечатляваше изяществото на фигурите), богато украсена дъбова катедра (никога през живота си не беше държал реч, но се възхищаваше на стойката на оратора зад добре направена катедра), малко, недовършено люлеещо се конче.
Сега не можеше да си спомни защо бе започнал да го майстори или защо бе спрял. Но то беше там, в ъгъла на Стаята за проекти, затрупано под кашони и юргани, прибрани до зимата.
Защо бе започнал да прави нещо толкова шантаво?
Проправи си път до него през вехториите и прахоляка. Потърка с ръка грапавата му повърхност. Беше нешлифована и груба, но някак си приятна на допир. Годините в забрава бяха смекчили ръбовете.
Макар да не беше най-хубавата вещ, над която някога бе започвал да работи, Фред не мислеше, че е отвратителна. Любителска може би. Муцуната беше сбъркана — нещо в размера на зъбите на кончето не бе наред, — но той харесваше как изглеждаха ушите на животното. Спомни си изведнъж колко внимание им бе отделил, когато работеше по тях. Бяха единствената част от съществото, за която си мислеше, че има шанс да му се получи както трябва. Беше трудно да се оформят и после ръцете го боляха и бяха схванати в продължение на дни. Но като ги гледаше сега, усилието, изглежда, си бе струвало.
Точно зад ушите, над мястото, където започваше гривата и където само ездачът — толкова дребен, колкото трябваше да бъде, за да язди животното — можеше да ги види, Фред забеляза буквите, издълбани в дървото.
Х-Е-Д-Ъ-Р.
Не беше ли това името, което той и Мери бяха избрали за своето дете?
— Мери — повика Фред за последен път.
Когато никой не отговори, сякаш вселената потвърди окончателно всичко, което той планираше да направи, всичко, което знаеше, че трябва да се случи. Беше дал на вселената шанс да промени мнението си, но бе получил в замяна само мълчание и празна къща.
Натаниел Шумахер
Бяха минали два месеца откакто се бе завърнал и семейството му го обичаше не по-малко, отколкото преди, през дългите, слънчеви дни на живота му. Съпругата му, макар че сега беше по-възрастна, го посрещна с прегръдка, заплака и се притисна здраво към него. Децата му, макар че вече не бяха деца, се въртяха наоколо, както правеха през всички дни от живота му. Все още бяха от типа братя и сестри, които се борят помежду си за вниманието на родителите си, и нищо не се бе променило през двайсетте години между смъртта на баща им и превръщането му в един от Завърналите се.