Бил, най-големият му, макар че сега имаше собствено семейство, все още се мъкнеше след баща си и наричаше сестра си Хелън „откачена “ и „непоносима “ както през цялото им детство.
Двамата се преместиха у дома, сякаш усещаха, че времето ще бъде крехко и мимолетно, и прекарваха дните си в орбита около него и с всичко, което той представляваше за тях. Бяха привлечени от гравитацията му. Често оставаха до късно през нощта да му обясняват за всички нишки на живота, които бяха плъзнали навън след напускането му.
Той посрещаше с усмивка новините им, а ако не ги одобряваше, от време на време избухваха спорове, но дори и те бяха посрещани с чувство за принадлежност, като още едно уверение, че той наистина беше този, който изглеждаше, че е.
Той бе баща им и бе Завърнал се.
А после един ден изчезна отново.
Никой не можеше да каже точно кога бе изчезнал, а само, че вече го нямаше там. Търсиха го, но доста неуверено, сякаш бяха принудени да признаят пред себе си, че след като неговото завръщане от гроба е било нещо несигурно и неочаквано, защо изчезването му да бъде нещо различно?
За кратко го оплакваха. Плакаха и се препираха, Бил и Хелън се караха, като всеки твърдеше, че другият е направил това и това, довело до напускането му, така че майка им трябваше да се намеси в името на благоприличието. После се извиняваха един на друг, без да го мислят, и обсъждаха намусени какво трябва да се направи. Отидоха в полицията и съобщиха за изчезнал човек. Дори потърсиха войниците от Бюрото и им разказаха, че баща им е изчезнал.
— Той просто изчезна — обясниха.
Войниците само си водеха бележки и не изглеждаха изненадани.
После нямаше какво повече да се направи. Той просто вече не беше там. Мислеха да идат на гроба му, да изкопаят ковчега му, единствено за да се уверят, че всичко си е отново така, както би трябвало да бъде и че той не е някъде по света без тях.
Но майка им не одобри, а само каза:
— Имахме си нашето време.
16
Беше по-слаба. С изключение на това, не се бе променила изобщо.
— Как си? — попита той.
Тя погали ръката му и се сгуши в рамото му.
— Добре съм.
— Ядеш ли? Хранят ли ви, искам да кажа?
Тя кимна и леко прокара нокти по ръката му.
— Липсваше ми.
В Центъра за задържане в Меридиън, Мисисипи, допускаха известно смесване между Истински живи и Завърнали се. Тук нещата бяха зле, но не чак толкова зле, колкото в Аркадия. Живите и Завърналите се можеха да се срещат в ограден двор в района между по-голямото съоръжение за задържане и зоната за сигурност, където живите бяха проверявани за оръжие и лоши намерения като цяло.
— Ти също ми липсваше — отвърна той накрая.
— Опитах се да те намеря.
— Те ми изпратиха писмо.
— Какво писмо?
— В него се споменаваше само, че ме търсиш.
Тя кимна.
— Беше преди да започнат да затварят всички — добави той.
— Как е майка ти?
— Мъртва е — отвърна й по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Или може би не е. Тези дни е трудно да си сигурен.
Тя още поглаждаше дланта му бавно и хипнотично, както понякога правят отдавнашни любовници. Седнал толкова близо до нея — усещаше миризмата и, докосваше ръката и, чуваше звука на живота, който повдигаше и спускаше белите й дробове, — пастор Робърт Питърс забрави всички години, всички грешки, всички неуспехи, цялата скръб, цялата самота.
Тя се приведе над масата.
— Можем да си тръгнем — каза тихо.
— Не, не можем.
— Да, можем. Ще си тръгнем заедно, точно както направихме миналия път.
Той я потупа по ръката с почти бащинска нежност.
— Беше грешка — поклати глава. — Трябваше просто да почакаме.
— Какво да чакаме?
— Не знам. Трябваше просто да чакаме. Времето си има начин да поправя нещата. Това научих. Вече съм стар човек.
Той се замисли за момент, после се поправи:
— Е, може да не съм стар, но определено не съм младеж. И научих, че нищо не е непоносимо, ако разполагаш с достатъчно време.