Но не беше ли това неговата най-голяма лъжа? Не беше ли непоносимостта да не бъде с нея всеки ден онова, което го бе довело тук? Така и не го бе преодолял, така и не си бе простил онова, което и бе причинил. Беше се оженил, живял и насочил живота си към Бог, бе правил всичко друго, което човек би трябвало да прави, но все пак не го беше преодолял. Обичал я бе повече, отколкото обичаше баща си, повече, отколкото обичаше майка си, повече, отколкото обичаше Господ. И все пак я беше оставил. И тогава тя си бе тръгнала. Беше си тръгнала и бе направила това, което бе обещала, че ще направи. Оставена сама на себе си, беше се самоубила.
И той си го спомняше всеки Божи ден.
Бракът със съпругата му бе само отстъпка на неговата душа. Беше нещо, което изглеждаше логично. Така че той го направи със същия ентусиазъм и целенасоченост, с които се купува къща или се инвестира в пенсионен план. А фактът, че по-късно той и съпругата му щяха да установят, че децата нямаше да бъдат част от живота им, дори и това бе минало сякаш между другото.
Истината беше, че никога не си бе представял да има деца с нея. Истината беше, че колкото и да вярваше в институцията на брака, колкото и проповеди да бе произнесъл за него през годините, колкото и много бракове да беше помогнал лично да бъдат поправени, колкото и много пъти да бе казвал на двойки със смръщени очи в кабинета си: „Бог и развод просто не вървят заедно“, колкото и много да беше правил всички тези неща, той винаги бе търсил как да се измъкне.
Трябваше само мъртвите да започнат да се завръщат от гроба, за да му дадат мотивацията, от която се нуждаеше.
Сега той беше с нея и макар че не всичко изглеждаше съвършено, се чувстваше толкова добре, колкото не се бе чувствал от години. Нейната ръка лежеше в неговата. Можеше да я почувства. Можеше да я докосне. Можеше да усети познатия и мирис — мирис, който не се бе променил през всички тези години. Да, тъкмо така трябваше да стоят нещата.
Наоколо из цялата зона за посетители пазачите отделяха мъртвите от живите. Времето за посещения беше свършило.
— Не могат да те държат тук по този начин. Не е хуманно.
Той стисна ръката и.
— Добре съм — усмихна се тя.
— Не. Не си.
Обгърна я с ръка, пое си дълбоко дъх и нейният мирис го изпълни целия.
— Посещават ли те? — попита той.
— Не.
— Съжалявам.
— Недей.
— Те те обичат.
— Знам.
— Ти все още си тяхната дъщеря. Те го знаят. Трябва да го знаят.
Тя кимна.
Пазачите обикаляха. Когато се налагаше, дърпаха хората, за да ги разделят. „Време е да си тръгвате“, подканяха.
— Ще те измъкна оттук — обеща той.
— Добре — съгласи се тя. — Но ако не го направиш, няма значение. Разбирам.
Тогава дойдоха пазачите и сложиха край на срещата им.
Тази нощ пасторът спа неспокойно и сънува един и същ сън отново и отново.
Беше на шестнайсет и седеше сам в стаята си. Някъде в къщата спяха баща му и майка му. Тишината на дома бе изпълнена с тъга. Горещината на свадата им още струеше от стрехите, сякаш се сипеше черен сняг.
Стана и се облече толкова тихо и потайно, колкото успя. Прекоси бос дъсчения под на къщата. Беше лято и влажната нощ бе изпълнена с песните на щурците.
Очаквал бе много драматично заминаване. Беше очаквал, че баща му или майка му ще се събудят, докато минава през къщата, и ще има някаква конфронтация, но никой не дойде. Може би бе прочел твърде много евтини романи или бе гледал твърде много филми. Във филмите напускането винаги беше зрелищно. Винаги някой крещеше. Понякога имаше насилие. Винаги имаше някакво пророческо финално изявление, направено на тръгване: „Надявам се, че няма да те видя никога повече!“, или нещо подобно, което в крайна сметка подпечатваше съдбите на всички участващи.
Но в собствения си живот той бе напуснал, докато всички спяха, и всичко, което щеше да се случи, беше, че щяха да се събудят, да открият, че го няма, и толкова. Щяха да знаят къде е отишъл и защо. Нямаше да дойдат да го молят, защото баща му не постъпваше така. Любовта на баща му беше отворена врата. Никога не се затваряше, нито за да те задържи вътре, нито за да те задържи отвън.
Вървя почти час, докато се срещнаха. На лунната светлина лицето и изглеждаше бледо и изпито. Открай време си беше кльощаво момиче, но точно сега, на тази светлина, изглеждаше като смъртница.
— Надявам се да умре — изсъска тя.
Пасторът — който все още не беше пастор, а само момче — се вгледа в лицето и. Окото й бе подуто, тъмна линия кръв минаваше по улейчето между устната и носа и. Беше трудно да се каже кое кърви.