Тя бе преживяла драматичното напускане, което Робърт си представяше за себе си.
— Не говори такива неща — помоли той.
— Майната му! Надявам се да го блъсне шибаният автобус! Надявам се някое куче да му прегризе гърлото! Надявам се да пипне някаква болест, която да го убие за седмици, и всеки ден да е по-прецакан от предишния — говореше през стиснати зъби и размахваше юмруци.
— Лизи…
Тя изпищя. Гняв, болка и страх.
— Лиз, моля те!
Още писъци.
Още от нещата, които Робърт Питърс бе забравил в годините на спомени и които различаваха Елизабет Пинч, каквато беше в действителност, от онази, която помнеше.
Пастор Питърс се събуди от тътена на тежките камиони, нижещи се по магистралата навън. Мотелът имаше тънки стени, а камионите постоянно преминаваха към и от центъра за задържане. Големи тъмни камиони, които приличаха на някакви несъразмерни праисторически бръмбари. Понякога бяха толкова претъпкани, че войниците висяха от двете им страни.
Пасторът се запита дали изминаваха цялата магистрала, увиснали отстрани. Беше опасен начин за пътуване. Но пък след като смъртта бе станала малко двусмислена тези дни, може би вече не беше толкова опасно, колкото някога. Когато се връщаше от Центъра за задържане, по радиото съобщиха, че група Завърнали се са били убити край Атланта. Криели се в малка къща в малък град — всички лоши неща като че ли се случваха най-напред в малките градове, — когато група поддръжници на Движението на Истинските живи научили и отишли там с искане да се предадат и да си идат с мир.
На място заварили и няколко симпатизанти, които криели Завърналите се. Инцидентът в Рочестър вече изглеждал като нещо много далечно.
И когато фанатиците от Истинските живи почукали на предната врата, нещата тръгнали на зле много бързо. Накрая къщата била подпалена, а всички вътре, и живи, и Завърнали се, били убити.
По радиото казаха, че са извършени арести, но още няма повдигнати официални обвинения.
Пастор Питърс остана дълго време пред мотелския прозорец, загледан какво се случваше около него и замислен за Елизабет. Назоваваше я Елизабет в мислите си. Някога я наричаше Лиз.
Утре щеше да отиде да я види отново — освен ако войниците не създаваха някакви пречки. Щеше да говори с когото трябваше тя да бъде пусната под негова опека. Той умееше да използва духовния си авторитет, когато се налагаше. Да внушава леко чувство за вина, както всички мъже в раса бяха обучени да правят.
Щеше да е трудно, но всичко щеше да се получи. Той щеше най-после да си я върне.
По Божията милост всичко щеше да се получи. Пастор Робърт Питърс само трябваше да се постарае.
— По Божията милост — каза Робърт — всичко ще се получи. Единственото, което трябва да направим, е да се постараем.
Тя се засмя.
— Кога стана толкова религиозен, Бърти?
Той стисна ръката и. Никой не го бе наричал с това име от години. Никой никога не го бе наричал Бърти — освен нея.
Главата й отново беше облегната на рамото му, сякаш седяха под онзи стар дъб във фермата на баща и преди всички тези години, а не в залата за посетители на Центъра за задържане в Меридиън. Той погали косата й — бе забравил какъв цвят на мед имаше и как се плъзгаше между пръстите му като вода. Всеки ден с нея беше преоткриване.
— Те просто се нуждаят от още малко убеждаване — поясни той.
— Ти ще направиш всичко възможно — откликна тя.
— Ще го направя.
— Всичко ще се получи.
Той я целуна по челото — нещо, което му спечели неодобрителните погледи на някои от хората около тях. В края на краищата тя беше само на шестнайсет. На шестнайсет и дребна за възрастта си. А той бе толкова едър и толкова по-възрастен от шестнайсет. Макар да беше Завърнала се, тя все още бе дете.
— Кога стана толкова търпелива? — попита той.
— Какво искаш да кажеш?
— Темпераментът ти е изчезнал.
Тя сви рамене.
— Какъв е смисълът? Бунтуваш се срещу света, а светът си остава същият.
Той я загледа с широко отворени очи.
— Това е много дълбоко.
Тя се засмя.
— Какво е толкова смешно? — засегна се пасторът.
— Ти! Толкова си сериозен!
— Предполагам, че е така — въздъхна той. — Остарял съм.
Тя пак опря глава на рамото му.
— Къде ще отидем? — попита. — Когато излезем оттук, имам предвид.
— Остарял съм — повтори той.
— Можем да отидем в Ню Йорк — продължи тя. — На Бродуей. Винаги съм искала да видя Бродуей.
Пасторът кимна и погледна надолу към младата малка длан, която държеше в своята. Времето не беше причинило нищо на тази длан. Още си бе все така малка и гладка, каквато беше някога. Това не би трябвало да изненадва Робърт Питърс. В края на краищата такива бяха Завърналите се: опровержение на природните закони. Така че защо трябваше ръката и, чиста и гладка както някога, да го разстройва толкова?