— Мислиш ли, че съм стар? — попита той.
— Или може да отидем до Ню Орлиънс — не спираше тя. Надигна се развълнувана. — О, да! Ню Орлиънс!
— Може би — каза той.
Тя се изправи и го погледна, а очите й се смееха.
— Не можеш ли просто да си го представиш? Ти и аз на Бърбън Стрийт. Джазова музика навсякъде. И храната! Само като си помисля за храната!
— Звучи добре — кимна той.
Тя го хвана за ръцете и го задърпа, за да изправи едрото му тяло на крака.
— Танцувай с мен.
Пасторът я прегърна въпреки погледите и шушуканията, които предизвика. Завъртяха се бавно. Главата й едва достигаше до гърдите му, толкова дребничка беше — почти толкова дребничка, колкото съпругата му.
— Всичко ще се получи — заяви тя, положила глава на широките му гърди.
— Но ако те откажат да те пуснат?
— Ще се получи — повтори тя.
Поклащаха се в мълчание. Войниците ги гледаха. Така ще бъде отсега нататък, помисли си пастор Питърс.
— Спомняш ли си, че те изоставих? — попита той.
— Чувам как бие сърцето ти — каза тя в отговор.
— Добре — промърмори той. После, след миг: — Добре.
Не си бе представял така разговора си с нея. Елизабет Пинч от спомените му — онази, която витаеше над олтара на брака му през всички тези години — не избягваше никакъв сблъсък. Не, тя беше боец, дори на места и в моменти, когато нито бе оправдано, нито приемливо да се караш. Тя ругаеше, кълнеше, мяташе предмети. Беше като баща си: създание от гняв. Тъкмо заради това я бе обичал толкова много.
— Ще те измъкна оттук някак си — обеща пастор Питърс, макар че в мислите си вече я беше оставил да танцува сама в този затвор.
Робърт Питърс знаеше какво щеше да направи: щеше да я напусне и да не се върне точно както бе направил преди. Това не беше неговата Елизабет. Ето защо щеше да му е по-лесно този път.
Но дори и да бе тя — дори ако беше неговата Лиз, — нямаше да има значение. Предишния път я бе напуснал, защото знаеше, винаги беше знаел, че тя ще го напусне. Щеше да се умори от него, от неговата религия, от неговата едра бавна фигура, от неговата абсолютна нормалност.
Лиз беше от хората, способни да танцуват без музика, а той бе от хората, танцуващи само когато са принудени. Преди всички тези години, ако той не я бе напуснал и не си бе отишъл у дома, тя щеше да го остави и да замине за Ню Орлиънс, точно както този призрак на Лиз искаше да направи сега.
Толкова много от нея личеше в това Завърнало се младо момиче, че беше достатъчно, за да напомни на Робърт за всичко велико и страшно в самия него. Беше достатъчно, за да го накара да види истината: че без значение колко много я бе обичал, без значение колко много я бе желал, тяхната любов нямаше да се получи. И независимо от това как биха се развили нещата за нея, дори ако той беше останал с нея преди всички тези години, ако бе тръгнал с нея и може би беше успял да я предпази от смъртта, нищо не би се променило. Онова, което той обичаше в нея, щеше да умира колкото по-дълго тя оставаше с него, докато в крайна сметка щеше да го напусне. Може би не физически, но всичко, което обичаше в нея, щеше да изчезне.
И те двамата щяха да го оплакват.
Така пастор Робърт Питърс стоя в центъра за задържане в Меридиън, танцува с шестнайсетгодишното момиче, което бе обичал някога, и излъга, като и каза, че ще я отведе далеч оттук. А тя също излъга в отговор и му каза, че ще го чака и че никога няма да го напусне.
Танцуваха заедно за последен път и си казаха един на друг тези неща.
Това се случваше навсякъде.
Кони Уилсън
Всичко подсказваше, че идва следващият ужас. Тя го усещаше. Вече беше неизбежно, както когато земята е суха и безплодна, дърветата сиви и чупливи, тревата кафява и изгоряла — нещо трябва да се промени. Всички в град Аркадия би трябвало да го усещат, вярваше тя, макар че никой не знаеше точно за какво говори усещането. Опита се да пренебрегне страховете си, да ги зарови под всекидневните грижи за мъжа си и усилията децата и да бъдат нахранени и чисти, но се притесняваше за г-жа Люсил. Бяха попаднали на съпруга и, Харолд, още щом дойдоха тук, и Кони имаше намерение да остане с него и Джейкъб, да ги наглежда, заради г-жа Люсил.
Но след това всичко се бе променило и тя вече не знаеше къде са и двамата.