— Всичко ще бъде наред — често казваше Кони.
Завърналите се все още бяха затворници в градчето, все още бяха затворници на Бюрото, а светът беше несигурен. Истинските живи от Аркадия също бяха жертви, целият град им бе откраднат, самата му същност беше отнета.
— Нищо няма да бъде наред — каза Кони, виждайки всичко това.
После взе децата си на ръце, но страхът така и не отпусна раменете й.
17
Харолд и Белами стояха заедно в смазващата лятна жега на Аркадия в очакване на последното си интервю — факт, който не притесняваше особено Харолд. Нюйоркчанинът ставаше все по-добър в хвърлянето на подкови. Прекадено добър.
Прехвърляха другаде Белами, въпреки многото му протести. Беше го предложил полковникът, като се позова на пренаселеността и като цяло на липсата на подходящо време Белами да провежда интервютата си в Центъра за задържане в Аркадия. Имало и други задачи за агентите на Бюрото, много по-неотложни задачи, но те не били такива, с които Белами би се съгласил да се заеме, затова полковникът го отпращаше.
Белами се опитваше да не мисли за това. Опитваше се да не мисли какво би означавало това за майка му. Хвърли подковата, като се надяваше на най-доброто. Тя се приземи стабилно.
Дзън.
— Предполагам, знаеш, че си тръгвам — започна Белами без заобикалки.
— Подочух нещо — отвърна Харолд. — Или по-скоро си го мислех.
Той направи хвърлянето си.
Дзън.
Вече никой от двамата не следеше резултата.
Те продължаваха да играят на малката ивица трева насред училището, сякаш нямаха други възможности за избор. Но това конкретно място предлагаше нещо, с което и двамата бяха свикнали. Малко повече усамотение сега, когато целият град беше на разположение на останалите затворници. Хората бяха започнали да се разпръсват навън, да мигрират от училището и няколкото други временни постройки, изградени от Бюрото. Сега град Аркадия бе изпълнен. Всички сгради, останали празни от години заради западането на града и напускането на хората, бяха пригодени за заселване. Дори по улиците — колкото и малко да бяха в Аркадия — бяха разпънати палатки или създадени зони за разпределение на доставките от Бюрото. Аркадия беше погълнат изцяло.
Но дори и без всичко това, този малък участък от града беше мястото, където двамата бяха прекарали последните няколко седмици в разговори.
Белами се усмихна.
— Разбира се, че си предполагал.
Той се огледа. Небето над тях беше ясно, яркосиньо, осеяно тук-там с бели облаци, които не носеха дъжд. В далечината вееше вятър, шумолеше из дърветата в горите, извиваше обратно през жегата и влагата и трополеше по зданията на града.
Когато бризът блъсна Харолд и Белами, вече беше само горещ влажен полъх. Миришеше на пот и урина и на твърде много хора, държани прекадено дълго в лоши условия. Почти всичко в Аркадия миришеше така тези дни. Този мирис бе полепнал по всичко. Толкова много, че всички, включително агент Белами, вече едва го забелязваха.
— Ще ме попиташ ли, или не? — обади се Харолд.
Двамата с Белами тръгнаха заедно в жегата и вонята, за да си приберат подковите. Джейкъб беше наблизо, в училищната сграда, с госпожа Стоун — която от известно време бе обсебила мислите на Харолд.
— Преди да сме изгубили прекадено много време в игрички — двусмислието е умишлено, — нека просто да се разберем да пропуснем всички увъртания, ако нямаш нищо против. И двамата знаем коя е тя.
— Кога разбра?
— Скоро след като тя се появи тук. Не смятах, че е съвпадение да се окаже в нашата стая.
— Май не съм толкова хитър, колкото си мислех, а?
— Нищо подобно. Преценката ти е била замъглена, това е всичко. Ще се опитам да не го използвам срещу теб.
Двамата направиха хвърлянията си. Дзън. Дзън. Вятърът отново се надигна и за миг въздухът замириса на свежест, сякаш бавно настъпваше някаква промяна. След това полъхът се разсея и въздухът пак стана горещ, а слънцето прекосяваше небето.
— Как е тя? — попита агент Белами.
Дзън.
— Добре е. Знаеш го.
— Пита ли за мен?
— През цялото време.
Дзън.
Белами се замисли за момент, но Харолд не беше свършил.
— Няма да те познае, дори да седнеш пред нея и да я целунеш по челото. През половината от времето си мисли, че аз съм ти. През останалото време смята, че съм баща ти.
— Съжалявам — каза Белами.
— За какво?
— Че те забърках във всичко това.
Харолд изправи гръб, намести стъпала и се прицели. Направи добро, силно хвърляне и съвсем пропусна колчето. Усмихна се.