— Бих направил същото. Всъщност — продължи — смятам да го направя.
— Танто за танто, нали?
— Око за око звучи по-добре.
— Както кажеш.
— Как е Люсил?
Белами въздъхна и се почеса по темето.
— Добре, доколкото чувам. Не излизала много от къщата, но честно казано, в този град няма за какво особено да се излиза.
— Добре ни подредиха — поклати глава Харолд.
Белами направи хвърлянето си. Подковата се приземи перфектно.
— Започнала е да носи пистолет — добави той.
— Какво?
Образът на стария му пистолет проблесна в съзнанието му, последвано от спомена за нощта преди смъртта на Джейкъб и за кучето, което беше принуден да застреля.
— Или поне така ми казаха. Спряла на един от контролно-пропускателните пунктове на магистралата. Лежал на седалката на твоя пикап. Когато я попитали за това, взела да говори за „правото на сигурност“ или нещо подобно. После заплашила, че ще стреля. Не съм сигурен колко сериозна е била все пак.
Докато Белами вървеше към другия край на полето и вдигаше прах със стъпките си, Харолд се поизправи, погледна нагоре към небето и избърса потта от лицето си.
— Не ми звучи като жената, за която се ожених — заяви той. — Жената, за която се ожених, щеше първо да стреля и после да говори.
— Винаги съм мислел за нея, че е повече от типа „да оставим Бог да се оправи“ — продължи Белами.
— Това дойде по-късно — отговори Харолд. — В началото беше луда глава. Няма да повярваш какви неща сме вършили, когато бяхме млади.
— Нищо, което да излезе в документите. Проверявах досиетата и на двама ви.
— Това, че не са те хванали, не означава, че не си нарушавал закона.
Белами се усмихна.
Дзън.
— Веднъж ме попита за майка ми — заговори Белами.
— Така беше — отвърна Харолд.
— Тя в крайна сметка почина от пневмония. Но това беше на финала. Всъщност деменцията я отне, късче по късче.
— И се върна същата.
Белами кимна.
— А сега ти я напускаш.
— Не е тя — възрази Белами. — Това е просто фотокопие. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.
— А — каза Харолд студено, — говориш за момчето.
— Ти и аз — продължи Белами — си приличаме. И двамата знаем, че мъртвите са си мъртви и това е краят.
— Тогава защо я доведе при мен? Защо мина през толкова много неприятности?
— По същата причина, поради която ти остана със сина си.
Въздухът продължи да бъде горещ, а небето ярко, непоклатимо синьо до края на деня. Двамата мъже обикаляха и обикаляха наоколо, игра след игра, без да броят точките, без да са сигурни точно колко игри бяха изиграли или какъв беше смисълът на всичко това. Кръжаха ли, кръжаха един около друг насред града, който вече не беше същият, в един свят, който вече не беше същият, и оставяха света да се върти, а всички техни думи да бръмчат във въздуха около тях.
Когато вечерта дойде, завари Люсил превита над бюрото, а дома на Харгрейв — изпълнен с мириса на оръжейна смазка. Из цялата къща се носеше звук на телена четка, стържеща по стомана.
Люсил бе намерила под пистолета малък комплект за почистване, използван съвсем рядко през всичките години, откакто го притежаваха. В него имаше и инструкции. Трудно беше само разглобяването на оръжието.
Неудобно и бе да дърпа затвора на една страна, докато натиска с инструмента, за да отвинти някоя втулка; трябваше да внимава за пружината и за малките винтчета, които можеха да се загубят, когато дойдеше време всичко да се сглоби отново. Тя се бореше с всичко това, като всяка секунда си напомняше, че пистолетът не е зареден и няма как да се обърка и да се застреля като някаква глупачка.
Извадила бе патроните и сега те бяха подредени в редица в далечния край на бюрото. Беше лъснала и тях, като използва само телената четка и ги пазеше от почистващата течност, страхувайки се от някаква тайнствена химична реакция, ако миришещият на терпентин разтвор се смесеше с барута вътре. Може да беше прекалено предпазлива, но предпочиташе да е така.
Когато вадеше патроните, откри нещо хармонично в звука, който издаваха един след друг, докато изскачаха от плоския стоманен пълнител.
Дзън.
Дзън.
Дзън.
Дзън.
Дзън.
Дзън.
Дзън.
Държеше седем живота в ръката си. Представи си себе си, Харолд, Джейкъб и семейство Уилсън — всички мъртви. Седем смърти.
Затъркаля малките тежки патрончета в ръката си. Сви я в юмрук и се съсредоточи върху усещането, което предизвикваха — гладките, закръглени върхове се забиваха в дланта и. Стисна ги толкова силно, че за миг се притесни да не се нарани. После ги подреди на бюрото с внимание и нежност, като малки загадки. Остави пистолета в скута си и прочете инструкциите.