Върху листа имаше изображение на горната част на пистолета, издърпана назад, за да разкрие вътрешността на затвора. Люсил вдигна оръжието и го разгледа. Постави ръце върху горната част на затвора по начина, показан на снимката, и натисна. Не се случи нищо. Натисна по-силно. Пак нищо. Отново разгледа снимката. Изглежда, правеше всичко както трябва.
Опита за последен път, натисна толкова силно, че почувства как вените й се издуват. Стисна зъби, изпъшка тихо и изведнъж затворът се плъзна назад, от пистолета изскочи патрон и издрънча на пода.
— Господи! — възкликна тя, а ръцете й се разтрепериха. Остави дълго патрона да лежи на пода, втренчена в него, замислена какво можеше да се случи. — Може би трябва да се подготвя за това.
После взе патрона, сложи го на бюрото и се зае да почиства оръжието, замислена какво ли щеше да донесе вечерта.
Когато дойде време да напусне къщата, Люсил излезе отпред, застана до уморения стар пикап на Харолд и загледа назад, без да казва нищо много дълго време. Можеше да бъде видяна от доста далеч, мислеше си тя, да кръжи около обветрената стара къща, където се бе омъжила, обичала, отглеждала син, ръка за ръка със съпруга си — съпруг, който сега, когато беше отделена от него, осъзнаваше тя, никога не е бил чак толкова грубоват и вироглав, колкото тя често си мислеше, той я бе обичал през всеки ден от петдесет и няколкото години, прекарани заедно, беше я обичал — а сега, когато вечерта се спускаше над нея, тя си тръгваше.
Люсил си пое въздух, задържа къщата и всичко, което тя означаваше за нея, във вселената на белите си дробове, докато не й се стори, че ще припадне. Тогава я задържа още по-дълго, вкопчи се в този миг, в този образ, в този живот, в този поет дъх, макар да знаеше, че ще трябва да го изпусне.
Тази нощ дежурен беше един плах младеж от Канзас. Казваше се Джуниър и вече не се вълнуваше чак толкова от охраната на града за сметка на своенравния, забавен старец, с когото се бе сприятелил.
А Джуниър, както и всички участници в трагедията, имаше усещането, че се задават неприятни събития. Цяла вечер постоянно проверяваше телефона си за нови съобщения, притеснен от чувството, че беше предопределен да каже нещо важно на някого.
Вътре в будката на караула той прочисти гърлото си, дочул ръмженето на стария „Форд“. Понякога му се струваше малко странно как оградата около града свършваше така изведнъж, а единственото шосе с две платна опустяваше внезапно сред полята. Сякаш всичко, което се случваше вътре в оградата, зад Барикадата, вътре в оградения изцяло град, трябваше да приключи рязко.
Двигателят затрака и се закашля, а светлината на фаровете заподскача над пътя, сякаш онзи, който беше зад волана, имаше някакви затруднения. Помисли си, че може да е някое хлапе, избягало да се повози — спомняше си как и той бе задигнал стария пикап на баща си една есенна вечер, на възрастта, когато човек върши такива неща.
Канзас и Северна Каролина не бяха толкова различни, помисли си Джуниър. Поне тази част на Северна Каролина не беше толкова различна. Равнини. Ферми. Обикновени трудолюбиви хора. Ако не бе проклетата влажност, която висеше във въздуха като призрак, тогава може би, само може би, той би се замислил за заселване тук. Едва ли някога беше имало торнадо, а хората, с цялото им южняшко гостоприемство, за което бе чувал, бяха доста приятелски настроени.
Пищящите спирачки на пикапа привлякоха вниманието на Джуниър обратно, където му беше мястото. Синият пикап изтрака, а след това двигателят замлъкна. Фаровете още светеха, ярко и силно. Той си спомни какво ги бяха обучавали някога за такива ситуации. Фаровете трябваше да заслепят всички, така че човекът вътре да може да излезе, да се придвижи и да стреля, без изобщо да бъде забелязан.
Джуниър никога не се бе интересувал от оръжия — което се оказа добре, защото поради това беше ужасен стрелец. Сега дългите светлини станаха къси и той успя най-после да различи над седемдесетгодишната жена зад волана — с изопнато от ярост лице — и бе поразен от усещането, че тъкмо сега повече от всичко му се иска да няма никакви оръжия в околностите. Но той беше охранител, така че носеше оръжие. А когато най-накрая Люсил излезе от пикапа, видя, че и тя също има пистолет.
— Госпожо! — извика Джуниър и бързо излезе от караулната будка. — Госпожо, трябва да оставите този пистолет! — гласът му трепереше, но неговият глас си трепереше винаги.