— Не става дума за теб, дете — каза Люсил.
Тя заобиколи и застана пред пикапа, докато все още включените фарове блестяха зад нея. Беше облечена в стара синя памучна рокля, която се спускаше, гладка и едноцветна, почти до глезените. С тази рокля ходеше на прегледи при лекарите, когато искаше да им даде да разберат още от самото начало, че не е склонна да приеме никакви новини, които няма да й харесат особено.
Тълпа Завърнали се слезе от каросерията на пикапа и от кабината. Бяха толкова много, че Джуниър си спомни за цирка, който някога идваше всяка есен.
Завърналите се застанаха плътно зад Люсил и образуваха малка смълчана тълпа.
— Става дума за почтеност и достойно поведение — заяви старицата, без непременно да говори на младия войник. — Просто за елементарна човешка почтеност.
— Сър! — извика Джуниър, не съвсем сигурен кого точно вика, знаеше само, че каквото и да се случваше сега, беше нещо, в което никак не му се искаше да участва. — Сър! Имаме проблем тук! Сър!
Чу се дум, дум, дум от наближаващи стъпки на боти.
— Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават — изрецитира Люсил.
— Госпожо — продължи Джуниър. — Ще се наложи да оставите оръжието, госпожо.
— Не съм дошла да се разправям с теб, дете — отвърна старицата. Тя се стараеше да държи пистолета насочен надолу.
— Да, госпожо. Но трябва да оставите оръжието, за да можем да говорим за каквото и да сте дошли тук да говорите.
Другите охранители от нощната смяна вече бяха там, вдигнали пушки, макар че нещо в тях, може би някой стар урок по поведение, ги възпираше да насочат оръжията си право в Люсил.
— Какво, по дяволите, става, Джуниър? — прошепна един от войниците.
— Да пукна, ако знам — прошепна той в отговор. — Тя просто се появи тук с тях — цяла група Завърнали се — и този проклет пистолет. Започна се само с нея и този пикап, пълен с такива, но…
Както всички те можеха да видят добре, имаше и други. Много други. Макар че шепата войници не можеха да кажат колко точно бяха, знаеха, че ги превъзхождат числено. Бяха съвсем сигурни.
— Аз съм тук, за да поискам освобождаването на всички заключени вътре — извика Люсил. — Нямам нищо против вас, момчета. Предполагам, че просто правите каквото ви е заповядано. На това сте обучавани. Затова не съм настроена по никакъв начин срещу вас. Но ще ви напомня, че носите моралната отговорност да постъпите правилно, да бъдете справедливи и честни хора, дори ако се очаква да изпълнявате заповеди.
Искаше й се да закрачи напред-назад, както правеше пасторът понякога, когато имаше нужда да си събере мислите. Беше планирала всичко наум, докато караше насам, но сега, застанала тук, когато всъщност вършеше това, което вършеше — с всички тези пушки, — бе уплашена.
Но моментът не беше подходящ да се страхува.
— Дори не трябва да говоря с вас — продължи Люсил. — Вие не сте причината, никой от вас не е. Вие сте по-скоро симптом. Трябва да стигна до причината. Искам да се срещна с полковник Уилис.
— Госпожо — обади се Джуниър. — Моля, оставете оръжието. Ако искате да се видите с полковника, ще ви позволим да се видите с полковника. Но ще трябва да оставите оръжието.
Войникът до него прошепна нещо.
— Хвърлете оръжието и предайте тези Завърнали се лица за обработка.
— Няма да направя нищо подобно — излая тя и стисна по-здраво пистолета. — Обработка — изръмжа.
Войниците все още се колебаеха да насочат пушките си към нея, затова се прицелиха в онези, които я придружаваха. Завърналите се, които се бяха скупчили зад и около старицата, не правеха резки движения. Само стояха и оставяха Люсил и нейният пистолет да действат от тяхно име.
— Искам да видя полковника — повтори тя.
Въпреки че изведнъж се почувства виновна за това, което правеше, нямаше да се остави нищо да я разубеди. Сатаната беше коварен съблазнител, знаеше Люсил, и вършеше злините си, като ни убеждаваше да направим онези малки отстъпки, които в крайна сметка водеха до големите грехове. А тя бе уморена да стои безучастно.
— Полковник Уилис! — настоя Люсил, като изрече името, сякаш викаше данъчен инспектор. — Искам да видя полковник Уилис!
Джуниър не беше свикнал с такива равнища на напрежение.
— Повикай някого — каза тихо на войника до себе си.
— Какво? Тя е просто една стара жена. Няма да направи нищо.
Люсил ги чу и за да докаже, че преценяват ситуацията напълно погрешно, вдигна пистолета си и стреля във въздуха.