— Стойте на място — каза Люсил.
— Полковник Уилис ли е човекът, когото бих поставил да отговаря за всичко това? — попита Белами, обръщайки се леко към „всичко това“, за да насочи думите си към заспалия тъмен град, който вече не беше град, а голям, раздут ГУЛАГ. — Не, госпожо. Никога не бих му възложил да отговаря за нещо толкова важно, толкова деликатно. Защото ситуацията съвсем определено е деликатна.
Нова стъпка напред.
— Мартин Белами.
— Но ето ни тук, вие, аз, полковник Уилис, Харолд, Джейкъб.
Прокънтя изстрел.
Още един изстрел във въздуха от тъмния тежък пистолет в ръката на Люсил. После тя свали оръжието и го насочи към Белами.
— Нямам нищо против вас, агент Мартин Белами. Знаете го. Но няма да се оставя да ме подведете. Искам си сина.
— Не, госпожо — намеси се глас зад агент Белами, който се отдръпваше стъпка по стъпка.
Беше полковникът. До него стояха Харолд и Джейкъб.
— Няма да бъдете подведена — продължи полковник Уилис. — Ще се опитаме да вкараме нещата в пътя, ако мога да кажа така.
Гледката на Харолд и Джейкъб до полковника свари Люсил неподготвена — макар че сега, щом ги видя, разбра, че би трябвало да очаква тъкмо това. Веднага завъртя пистолета към полковника. Войниците настръхнаха, но полковникът им направи знак да останат спокойни.
Очите на Джейкъб бяха широко отворени. Никога досега не беше виждал майка си с пистолет.
— Люсил — обади се Харолд.
— Не ми говори с този тон, Харолд Харгрейв.
— Какво, по дяволите, правиш, жено?
— Правя каквото трябва да се направи. И толкоз.
— Люсил.
— Млък! Правя това, което ти щеше да направиш, ако нещата бяха разменени. Кажи ми, че не е вярно.
Харолд погледна пистолета на Люсил.
— Може би, но това означава само, че сега трябва да правя онова, което щеше да направиш ти, ако нещата бяха разменени, както каза. Ето че си тук с дяволския пистолет.
— Не богохулствай!
— Послушайте съпруга си, госпожо Харгрейв — каза полковник Уилис с много ведър и спокоен израз въпреки пистолета на Люсил, насочен към него. — Това няма да свърши добре, освен ако вие и онези същества не се откажете мирно.
— Млъквайте! — излая Люсил.
— Послушай човека, Люсил — включи се Харолд. — Виж всички тези момчета с пушки.
Бяха поне двайсетина — някак си и по-малко, и повече, отколкото бе очаквала. Всички изглеждаха някак не на място — и войниците, и пушките, възможности нещата да приключат толкова ужасно. А пред тях беше тя: една възрастна жена в стара рокля, която стоеше насред улицата и се опитваше да не се страхува.
После си спомни, че не бе сама. Извърна глава и погледна зад себе си. Видя сгъстяващата се маса Завърнали се, които стояха рамо до рамо, наблюдаваха я, чакаха тя да реши съдбата им.
Не бе планирала нищо такова. Нищо подобно. Беше възнамерявала да кара до портала, да постави исканията си пред полковника, а той някак си щеше да освободи всички.
Но след това тръгна и започна да ги забелязва тук-там из покрайнините на града. Понякога наполовина скрити, с мрачен и уплашен вид. Други, скупчени на едно място, просто загледани в нея. Може би вече не се страхуваха от Бюрото. Може би се бяха примирили, че ще бъдат пленени. Или може би бяха изпратени от Бог.
Тя спря и ги помоли да дойдат да й помогнат. И те се качиха в пикапа, един по един. Но тогава не бяха толкова много, само колкото се побираха в една каросерия. Сега сякаш бяха десетки, като че някакъв всеобщ призив се бе разпространил тайно и тихо, а те всички бяха откликнали.
Сигурно всички са се крили, помисли си тя. Или може би наистина бе станало чудо.
— Люсил.
Беше Харолд.
Отърси се от мечтанията си за чудеса и погледна съпруга си.
— Помниш ли как тогава… ами тогава, през 1958-а, в деня преди рождения ден на Джейкъб, в деня преди датата на смъртта му, се връщахме с колата от Шарлот? Беше се стъмнило и валеше толкова силно, че се питахме дали да не спрем и да изчакаме, докато премине. Спомняш ли си?
— Да — отговори Люсил. — Спомням си.
— Проклетото куче, което изскочи пред пикапа — продължи Харолд. — Помниш ли? Дори нямах време да отбия. Чу се само „Бум!“! Звукът на масата от метал, блъскаща се в проклетото куче.
— Онова няма нищо общо с това — заяви Люсил.
— Ти заплака веднага щом се случи, още преди да успея да събера две и две и да си създам някаква представа какво, по дяволите, беше това. Ти просто си седеше там, плачеше, сякаш бях бутнал дете, и повтаряше „Господи, Господи, Господи“ отново и отново. Уплаши ме до смърт. Помислих си, че може наистина да съм ударил нечие дете, въпреки че бе пълно безумие да има дете там, в такова време, по това време на нощта. Представих си, че там лежи Джейкъб, мъртъв и прегазен.