Выбрать главу

— Млък — опита се да го спре Люсил с нерешителност в гласа.

— Но там беше онова проклето куче. Нечие куче ловец на еноти. Вероятно бе тръгнало да души по следа и беше объркано от дъжда. Излязох под проклетия дъжд и го намерих да лежи пребито. Сложих го в каросерията и го откарахме вкъщи.

— Харолд.

— Откарахме го, внесохме го в къщата, но нямаше какво да се направи. Вече бе мъртво. Просто тялото му още не го бе разбрало. Така че отидох до стаята и взех този пистолет, същия този проклет пистолет, който държиш точно сега. Казах ти да останеш вътре, но ти не ме послуша, един Господ знае защо — Харолд замълча и прочисти гърлото си от нещо, което го задавяше. — Последния път, когато използвах този пистолет. Помниш какво се получи, когато го използвах, Люсил, знам, че помниш. — Харолд огледа войниците, войниците и техните пушки.

Той вдигна Джейкъб и остана така. Тогава пистолетът натежа с нова тежест в ръката и. Треперенето започна от рамото и, тръгна надолу през лакътя и китката към дланта и тя нямаше друг избор, освен да свали оръжието.

— Много добре — обади се полковник Уилис. — Много, много добре.

— Трябва да обсъдим как стоят нещата — каза Люсил, почувствала се изведнъж ужасно уморена.

— Можем да водим всякакви разговори.

— Нещата трябва да се променят. Просто не може да продължават така, както досега. Просто не може.

Въпреки че бе свалила пистолета, тя все още го стискаше в ръка.

— Може и да сте права — отговори полковник Уилис.

Той погледна групата войници — сред които беше момчето от Топека — и им кимна към Люсил. После се обърна към нея.

— Няма да се преструвам, че всичко е така, както трябва да бъде. Няма съгласие, най-меко казано.

— Няма съгласие — повтори като ехо Люсил.

Винаги бе харесвала тази дума: съгласие. Погледна през рамо. Те всички бяха все още там, огромното, разляло се струпване на Завърнали се. Все още я гледаха: единственото препятствие между войниците и самите тях.

— Какво ще стане с тях? — попита Люсил и се извърна обратно тъкмо навреме, за да види Джуниър, който почти се бе приближил достатъчно, за да се протегне и да хване пистолета й.

Момчето замръзна — собственият му пистолет беше все още в кобура. Джуниър ненавиждаше насилието. Искаше единствено да се прибере жив и здрав у дома, също като всички останали.

— Какво беше това, госпожо Харгрейв? — попита полковник Уилис, докато прожекторите по протежение на южната порта все още грееха зад него.

— Попитах какво ще стане с тях — пръстите на Люсил се свиха около пистолета. — Ако допуснем, че абдикирам…

— О, по дяволите — изпъшка Харолд. Остави Джейкъб на земята и го хвана за ръката.

Гласът на Люсил беше твърд и овладян.

— Какво ще стане с тях? — посочи с ръка Завърналите се.

Джуниър никога преди не бе чувал думата абдикирам. Но

имаше чувството, че предшества нещо, което не беше много добро, така че отстъпи крачка назад от размахващата пистолета старица.

— Не мърдай! — излая полковник Уилис.

Джуниър се подчини.

— Вие не отговорихте — Люсил произнесе отчетливо всяка дума.

Направи малка стъпка вляво, за да може да вижда добре покрай младия войник, изпратен да отнеме пистолета и.

— Ще бъдат обработени — заяви полковник Уилис. Той изпъна тяло и сложи ръце зад гърба си в типична военна стойка.

— Неприемливо — отсече Люсил с още по-твърд тон.

— По дяволите — изруга Харолд под носа си.

Джейкъб погледна нагоре към него със страх в очите. Беше разбрал какво е разбрал баща му. Харолд погледна към Белами, като се опитваше да установи по някакъв начин контакт с очи. Белами трябваше да разбере, че Люсил е преминала точката, преди която можеше да се успокои.

Но вниманието на агент Белами бе привлечено от ставащото като на всички останали.

— Отвратително — каза Люсил. — Недопустимо.

Харолд се разтрепери. Най-лошото скарване, което бяха имали някога с Люсил, бе дошло не дълго след думата недопустимо. Тя беше нейният боен вик. Той отстъпи назад към отворената порта, по-далеч от мястото, където щяха да хвърчат куршумите, ако всичко тръгнеше зле — а старецът бе дяволски сигурен, че е на път да стане така.

— Тръгваме си — заяви Люсил с убийствен и студен тон. — Моето семейство и семейство Уилсън идват с нас.

Лицето на полковник Уилис остана непроменено. Изглеждаше строго и твърдо.