— Седни — каза Белами и прегърна стареца през кръста. Бяха стигнали до малка къща на Трета улица. Достатъчно далеч от портала, за да се предпазят от неприятности. В тази част на града беше спокойно, защото много от хората бяха отишли при портата, където се случваше всичко. Вероятно сега, помисли си Белами, всеки, който можеше да избяга от Аркадия, правеше точно това. Може пък накрая да се опразни, помисли си той.
Къщата бе принадлежала на семейството Дениълс, ако паметта на Белами не го лъжеше. Беше си поставил за цел да запомни за града колкото е възможно повече не защото някога бе очаквал да се случи нещо такова, а защото майка му винаги го учеше да разчита на детайлите.
Откъм портала прозвуча един-единствен изстрел.
— Благодаря ти, че ми помогна да го измъкнем оттам — изхриптя Харолд. Погледна надолу към ръцете си. — Аз не бях достатъчно бърз.
— Не трябваше да оставяме Люсил — отвърна Белами.
— Каква беше алтернативата? Да останем и да улучат Джейкъб? — той въздъхна и се прокашля.
Белами кимна.
— Предполагам, че си прав. Дано всичко да свърши скоро — постави ръка на рамото на Харолд.
— Той ще се оправи ли? — попита Джейкъб, който бършеше челото на баща си, докато Харолд продължаваше да кашля и да се задъхва.
— Не се тревожи за него — отговори Белами. — Той е един от най-стиснатите хора, които съм срещал през живота си. Не знаеш ли, че стиснатите живеят вечно?
Белами и Джейкъб поведоха Харолд по стъпалата към верандата на къщата на Даниълс. Къщата изглеждаше самотна, клекнала под счупена улична лампа до празен участък.
Харолд се закашля, свил ръце в юмруци. Джейкъб го потърка по гърба.
Белами стоеше, насочил поглед към сърцето на града, към училището.
— Трябва да отидеш да я намериш — подкани го Харолд. — Никой няма да ни безпокои. Единствените хора с пушки са войниците, но численото превъзходство над тях е огромно — той натърти на предложението, като се прокашля.
Белами продължаваше да се взира към училището.
— Никой няма да се занимава точно сега с един старец и едно момченце. Нямаме нужда да стоиш при нас. — Той се пресегна и прегърна Джейкъб. — Нали така, синко? Ти ще ме пазиш, нали?
— Да, сър — твърдо обеща Джейкъб.
— Знаеш къде живеем — продължи Харолд. — Мисля си, че ще се върнем, за да намерим Люсил. Там вече ми се струва по-спокойно. Всички излизат през портите, но предполагам, че Люсил ще си остане там. Тя ще ни чака.
Белами рязко извърна глава. Втренчи се към южната порта.
— Не се тревожи за Люсил. Нищо няма да й се случи на тази жена. — Харолд се засмя, но смехът му беше пресилен и напрегнат.
— Ние я изоставихме — каза Белами.
— Не сме я изоставили. Доведохме Джейкъб на безопасно място. А ако не го бяхме направили, самата тя щеше да ни застреля. Гарантирам ти.
Той притегли Джейкъб към себе си.
В далечината се чуха викове, после настана мълчание.
Белами потърка челото си. Едва сега Харолд забеляза, че за първи път, откакто го беше срещнал, агентът се потеше.
— Тя ще се оправи — добави Харолд.
— Знам — отвърна той.
— Тя е жива — продължи старецът.
Белами се засмя.
— Все още това е въпросът, нали?
Харолд се протегна и стисна ръката на агент Белами.
— Благодаря ти — изхъхри и леко се закашля.
Белами се ухили.
— Нещо се размекваш, а?
— Само казвам, че съм ти благодарен, агент.
— А, не — махна Белами. — Това трябва да се отбележи. Щом ще ми се правиш на мек и пухкав, искам да те снимам. Къде ми е мобилният телефон?
— Ти си задник — отвърна Харолд и потисна смеха си. — Но все пак ти благодаря — заяви рязко след кратка пауза.
После двамата мъже се разделиха.
Харолд седеше със затворени очи и се съсредоточаваше в опит да прогони тази проклета кашлица, която сякаш не искаше да си тръгне. Трябваше да измисли какво да прави по-нататък. Чувстваше, че остава да се погрижи за още нещо, преди всичко да свърши, за нещо ужасно.
Всичките му приказки как знаел, че Люсил е добре, си бяха тъкмо това: приказки. Много му се искаше да види лично, че тя е добре. Чувстваше се по-виновен от Белами, че я бяха оставили там. Той й беше съпруг в края на краищата. Но си напомни, че беше заради безопасността на Джейкъб. Самата Люсил му бе казала да го направи. Налагаше се. С всички тези пушки и всички тези хора наоколо, с целия този страх, кой знае какво можеше да се случи. Човек не биваше да остава с детето си на такова място.
Ако беше станало обратното, ако той се бе изправил там, а Люсил стоеше зад онези войници, той би искал тя да грабне момчето и да избяга.