— Люсил? — повика я Харолд и се отпусна на колене до нея с пъшкане.
— Той ми беше роднина — отвърна тя. — Всичко стана заради мен.
Харолд някак си не бе видял кръвта, докато не коленичи в нея.
— Харолд Харгрейв — попита Люсил с изтънял глас, — къде е момчето ми?
— Тук е.
Джейкъб се приближи зад Люсил и обви ръце около нея.
— Тук съм, мамо.
— Добре — кимна Люсил, но Харолд не беше сигурен дали тя наистина осъзна, че момчето бе там. После старицата сграбчи Джейкъб и го придърпа към себе си. — Направих нещо ужасно — изплака, като се вкопчи в него. — Дано Бог ми прости.
— Какво се случи? — огледа се Харолд.
— Имаше някой зад нас — обади се Кони Уилсън и замълча, за да избърше сълзите от лицето си.
Харолд бавно се изправи. Краката му бяха натежали от болка.
— Някой от войниците ли беше? Или онзи проклет полковник?
— Не — спокойно отговори Кони. — Той вече си бе отишъл. Не беше той.
— Накъде бе извърнат Джим? Към града ли гледаше или в обратната посока? — Той посочи към пътя, водещ извън Аркадия. Виждаше се къде свършва градът и започваха полята и дърветата.
— Към града — каза Кони.
Харолд се обърна в другата посока. Огледа околностите. Видя само дълъг тъмен път, който се изнизваше от Аркадия през голите царевични ниви. По границите на нивите високи тъмни борове стърчаха нагоре срещу звездната нощ.
— Дяволите да те вземат — изруга Харолд.
— Какво има? — попита Кони, различила някаква догадка в гласа му.
— Ти, проклет кучи син — изръмжа Харолд и ръцете му се свиха в юмруци.
— Какво има? — попита отново Кони, изведнъж очакваща да бъде застреляна и тя. Загледа се към гората, но видя само дървета и мрак.
— Вземи децата — продължи Харолд. Погледна към стария си пикап. — Сложете Джим в каросерията. Ти също, Кони. Качвай се там, легни и не се надигай, докато не ти кажа!
— Какво има, татко? — попита Джейкъб.
— Няма значение — отговори Харолд. След това се обърна към Люсил: — Къде е пистолетът?
— Ето го — подаде му го с отвращение. — Изхвърли го.
Харолд затъкна пистолета в колана си и заобиколи пикапа към страната на шофьора.
— Тате, какво става? — настоя Джейкъб. Той още прегръщаше майка си. Тя едва сега го потупа по ръката, сякаш най-накрая приемаше, че синът й е там.
— Просто млъкни сега — нареди Харолд строго. — Ела тук и се качвай в пикапа. Влизай и си наведи главата надолу към седалката.
— Ами мама?
— Джейкъб, синко, просто прави каквото ти казвам! — излая Харолд. — Трябва да се махаме оттук. Връщаме се в къщата, където Кони и децата ще бъдат в безопасност.
Джейкъб легна на седалката в колата и Харолд, за да му даде да разбере, че е за негово добро, се пресегна и потупа момчето по главата. Не се извини — защото знаеше, че не беше погрешно да крещи на момчето точно сега, а Харолд винаги бе вярвал, че човек не трябва да се извинява, когато не е сгрешил в нищо. Но нищо в неговите вярвания не забраняваше на човек нежно да погали дете по главата.
Когато момчето беше настанено, Харолд заобиколи, за да помогне за тялото на Джим Уилсън. Люсил го гледаше как вдига мъжа и изведнъж и дойде наум цитат от Писанията.
— Моят Бог проводи Своя Ангел и затвори устата на лъвовете, и те ме не повредиха, защото аз излязох пред Него чист, па и пред тебе, царю, не съм извършил престъпление.
Харолд нямаше какво да възрази. Думите му се сториха съвсем на място.
— Внимателно — подхвърли той, докато носеха тялото, без да говори на никого конкретно.
— Разкаяно — отговори Люсил, все още коленичила. — Разкаяно — повтори. — Всичко е заради мен.
Когато тялото беше на сигурно място в каросерията, Харолд махна на Кони също да се качва.
— Сложи децата отпред, ако е необходимо — каза той. После се извини, макар че не би могъл да каже защо.
— Какво става? — попита Кони. — Нищо не разбирам. Къде отиваме?
— Предпочитам децата да седнат в кабината — отговори Харолд.
Кони последва инструкциите на Харолд. Децата се мушнаха в кабината до Люсил, Джейкъб и стареца. Харолд каза и на трите деца да наведат главите си надолу. Направиха както им бе наредено, но само хленчеха, докато двигателят на пикапа оживя с рев и те се насочиха извън града.
Люсил гледаше в далечината, ала мислите й бяха другаде. В каросерията на пикапа Кони лежеше до тялото на съпруга си — почти по същия начин, както беше лежала до него през всичките години на живот и брак. Държеше го за ръката. Като че ли не се страхуваше или не се чувстваше неловко да бъде толкова близо до мъртвец, или може би просто не искаше да се раздели със съпруга си.