Приятелчетата влязоха тук — значи могат да дойдат и други. А не са ли влизали и преди това? Записващия кристал липсва. Временния буфер, назад, ето ме и мен, престрелката, пак съм аз… Това трябва да е от преди месец, и дежурните не са проверявали! Много несмело. Или са се сблъсквали някъде с активирана защита. Това и аз ще го направя. Затова са чакали да влезе някой. Трябва да са следили входа.
Дамите харесаха цицината ми. Какъв добър повод да проявят майчински чувства. Въпреки, че зад загрижените лица има и други мисли.
Докато се разпадне карето успях да омета всички остатъци от храна. Това не ми е стил и предизвика весели забележки. Повечето бяха направили главите. Помагах при събирането на багажа и моето камъче си намери място в един багажник. По пътя се отпуснах и задрямах. Събудиха ме и след малко бях в леглото си. Още едно усилие — ред беше на преглед на архива.
Последните информации бяха от преди 200 години. Това, че ме няма и не могат да ме намерят не бе новост, но са го оставили в графа важни. Някакви разделени съзнания, ограничения при ползване на оригиналните тела. Охо, тук нещо съвсем не е наред. Как така ще ползва чуждо тяло. Разпределени съзнания. Използват наследниците почти както го измислих аз, но запазват връзката — е, по-добре е в някои отношения, но доминират — то си е паразитизъм, а и определено не става за този който не желае да бъде намерен. Картинката се изяснява. Акумулаторите сглобени тук не са със същото качество. Има и странични ефекти. Всеки си пази първото тяло. Капсулата с моето е прибрана отдавна и ако не ми потрябва или не успея да стигна до нея след още 5–6 века автоматиката ще ме събуди. Не е лошо да стигна до там. Събраната сега информация ще е ми е полезна. За тези демони, изучили телепортирането, а усещам — ще има още. Наблюдението явно е много слабо, щом се разхождат свободно. Може да е повод за обща тревога от първа степен по старите правила. С първото си тяло може да проверя сигурността на защитата на кораба. А тогава може и да ремонтираме правилата.
Добро утро. Раничко се събуждам, но има доста неща за свършване. Ако ме търсят ще е тук. Един пасивен датчик с без дистанционна проверка ще свърши работа. Зад желязната врата няма как да се скрият, но ще им сложим и един отпред. Ако намерят вътрешния може да не потърсят отвън. Един на входа на кооперацията и сега на отсрещната сграда една камера. Тези фуги са прекрасни, а за по горната дупка трудно ще се сети някой, ето готово.
— Шефе, налага се да взема отпуск. Не ми е много…
Цицината също говори убедително и добре че привлича вниманието, иначе сигурно ще правят впечатление поразширените рамене и ръста.
— Вземи си няколко дни и като се пооправиш ела да довършим задачата.
Не искам да бъркам в чуждите мозъци, ще трябва да се измъквам по друг начин. От друга страна в четвъртък дават пари… С новите стари възможности… По-незабележим — по-добре, поне засега.
— Да. Да. Ще мина утре или ще се обадя. Може би трябва да отида да ме види лекар все пак.
Неприятно е да ходиш като болен, а всъщност да бързаш до безобразие. Ще си намеря някакъв болничен лист. Или по нормалния път — Краси е лекар все пак.
На витрината има дрешка която би скрила нарасналата мускулна маса на раменете ми. Даже е отворен. Проверявам цената и наличните в джоба. Е даже и продавачката е симпатична.
Сега клуба — Мария трябва да знае кога се събира. И да я накарам да ме заведе. С десетина мозъка под ръка. И да не прекаляваме с усърдието си… А онзи „гуру“ дето повечето медитират при него — внимателно с „разпределените съзнания“.
— Здравей. Как си.
— Ало. Кой се обажда.
— Познай.
— Ааа. Как се сети за мен.
— Паднах си на главата. То беше добре. защото иначе щях да счупя нещо. Но и тя пострада. Сега търся на кого да я покажа. Има ли нервен доктор там някъде?
— С парите дето ги дават нервни доктори колкото искаш. Ела и ще измислим нещо.
— Аз ще искам и болничен. И то неподозрителен.
— За това трябва да те видя. Идвай.
— Цицината ти е образцова. Трябва да ти направим едно-две изследвания.
— За сега искам само да си почина.