Робърт Блох
Завръщане към Черната събота
Всичко започна в Лос Анджелис в една септемврийска вечер преди три години. Двамата с Лес Кинсайд се разхождахме лениво по Мейн стрийт. Лес е асистент-режисьор в студиото, където завеждам отдела за връзки с обществеността и пристигането му в Лос Анджелис имаше съвсем конкретна причина — тъкмо набираше подходящи престъпни мутри за второстепенни роли в един гангстерски филм. Лес беше смахнат на тази тема — винаги държеше всичко да е истинско, автентично, вместо жалките имитации, които ни пробутваха от актьорското бюро.
Вървяхме вече доста време, зад нас бяха останали китайският квартал, капанът за туристи, или иначе казано Олвера стрийт и бордеите в началото на Мейн стрийт, пред които стояха наредени евтини филипински проститутки, а от горните етажи се носеха крясъците на пиянските компании от съботната вечер.
И двамата вече се бяхме поуморили. Предполагам, че това бе една от причините, поради която решихме да се отбием в този порутен малък салон за представления.
— Да поседнем за малко, — предложи Лес, — уморен съм.
Да си призная честно и аз нямах нищо против да подремна на някое долнопробно шоу. Не изпитвах никакъв интерес към местните представления, но възможността да подгъна изнурените си нозе ме накара да се съглася с радост. Купих билети, двамата влязохме и се настанихме удобно. Наложи се да преживеем два бурни стриптийза, после няколко неумело изпълнени фокуса, преди най-сетне да обявят, че е дошло времето за „Гранд финала“. Изглежда такъв е обичаят по тези места — салонът бе затъмнен и екранът блесна в ярка светлина.
И двамата мигновено се приготвихме да подремнем. Филмите, които показват в подобни салони са от така наречения „прогонващ“ тип — целта им е да изпразнят колкото се може по-бързо заведението. Още при първите гръмки имена на участниците аз изпружих крака, склопих очи и мислено се помъчих да се пренеса в царството на Морфий.
Остро сръгване в ребрата ме върна обратно към реалността. Наведен към мен Лес шептеше нещо развълнувано.
— Гледай — той отново ме ръгна за да прогони съня от отпуснатото ми тяло. — Виждал ли си някога нещо подобно?
Погледнах към екрана. Не знам какво очаквах да видя, но това което съзрях бе — ужас.
Видях затънтено селско гробище, потънало в сенките на стари дървета, през които се прецеждаше бледата светлина на среднощната луна. Гробището беше невероятно старо, с изгнили от времето надгробни камъни, които стърчаха като пипала към нощното небе.
Камерата се спря върху един прясно изкопан гроб. Музиката ставаше все по-силна, развръзката наближаваше. Ала докато гледах, аз забравих за камерата и филма. Всичко пред мен беше истинско — една ужасна реалност.
И тогава гробът помръдна.
Почвата в основата на надгробния камък започна да се тресе и полюшва, сякаш отдолу нещо се надигаше. Нещо отвътре. Движението беше бавно, но неумолимо, ужасно. Няколко малки буци пръст се изтърколиха встрани. Последваха ги по-големи буци. След тях потекоха ручейчета от пръст и камъчета, огрени от бледите лунни лъчи… а между тях вече се появяваше нещо.
И това нещо… съвсем скоро щеше да се надигне. В този миг за пръв път почувствах страх. Аз… не исках да гледам повече. Това, което се гърчеше отдолу беше… нечовешко.
И въпреки това не откъсвах очи. Трябваше да видя как се… надига. Още няколко едри буци се изтърколиха и изведнъж осъзнах, че гледам право в мрака на гроба, който бе зинал като страшна паст срещу луната. А нещото идваше отдолу.
Нещото се плъзна през дупката и заопипва ронливия й край. То сграбчи земята наблизо и в светлината на демоничната луна, изведнъж осъзнах, че това е човешка ръка. Крехка, бяло човешка ръка, по която бе полепнала разложена плът. Ръка на скелет…
Още една ръка с дълги, извити нокти се показа и започна да рови в пръстта. Двете ръце стърчаха до лактите — голи, лишени от плът.
Ръцете се гърчеха върху гроба като бели, прокажени змии. Ръце на кадавър, на надигащ се от дълбините труп. И в мига, в който тялото се показа, луната бе забулена от облаци. Светлината изчезна и в сянката се виждаше само някакъв мрачен силует. Нищо не можех да различа, но бях благодарен за това.
Но изведнъж облакът започна да се отдръпва от луната. Само след секунда щях да зърна неговото лице. Лицето на нещото от гроба, на онова, което трябваше да гние под земята — какво ли бе то?
Сенките се отдръпнаха. От гроба се надигна прегърбена фигура и погледна към мен. Разтворих очи и видях…
Е, предполагам, че всеки от вас е гледал „филми на ужасите“. Знаете, какво показват там най-често. „Човекът-маймуна“, „маниакът-убиец“ или пък „мъртвешката глава“. Натруфени с грим артисти, или светещи черепи.