След това се приближих до чешмата, за да си измия ръцете и да излея още малко от бирата си.
Докато го правех, погледнах в огледалото.
Червеникавокафява коса от майка ми.
Лунички по носа.
Зелените очи на баба ми по бащина линия.
Косата ми беше гъста и нерядко – непокорна, ала тъй като бях прекарала години, учейки се как да я укротя, мислех, че е наистина невероятна.
Луничките по носа, макар и да не се открояваха особено и да избледняваха с годините, не харесвах.
Не можеше да се каже, че съм ниска, макар че бях малко под средния ръст. И открай време имах извивки.
Спокойно бих се разделила с всяка от тези черти (с изключение на косата, тя би ми липсвала).
Ала бих паднала на колене пред Бог от благодарност, задето ми беше дал такива очи.
Не бяха зеленикави, жълтозелени, кафеникавозелени, синкавозелени.
Бяхазелени.
Изумруденозелено, толкова чисто, че бяха като скъпоценни камъни върху лицето ми (обрамчени, признавам си, от тънка ивица опушено синьо, но то само караше зеленото да изпъква още повече).
Обичах очите си. Часове наред се бях молила на Господ да направи така, че децата ми да ги наследят, обещавайки да бъда добро момиче до последния си ден (обещание, което нерядко нарушавах, но знаех, че Господ е всеопрощаващ, пък и никога не бяхнаистиналоша).
Ала докато се взирах в очите си сега, си помислих, че бих се съгласила едно от децата ми да вземе очите на Тони, ако той се окажеше мъжът, помогнал ми да създам това дете.
Всъщност не бих съжалявала дори ако имахме цяла тумба деца и те до едно вземеха очите на Тони.
И в този миг с немалка доза смут си дадох сметка, че се влюбвам в мъж, когото дори не познавах и който беше приятел на Ларс.
— Време е да се прибираш вкъщи – заявих на отражението си.
Излях остатъка от бирата в мивката, метнах празната чаша към кошчето без никакво угризение, при положение че то вече преливаше и бе очевидно, че беше така отпреди партито, и излязох.
Вървях по коридора към кухнята, за да изляза навън, опитвайки се да измисля оправдание пред Мария, за да си тръгна, когато Тони се появи в началото на коридора.
Коридорът не беше широк и макар че той не беше прекалено едър, щеше да бъде трудно да се разминем, така че спрях и се отдръпнах настрани, долепяйки гръб до стената.
Погледнах го, обзета от внезапно смущение, задето се бях озовала насаме с него, и смотолевих едно „Хей“.
Той се приближи до мен и също спря, изпълвайки коридора:
— Хей.
Когато рамото (в което бях приковала поглед) не помръдна, аз вдигнах очи към неговите и казах:
— Банята е свободна.
— Хубаво. – Все така не помръдваше, нещо, което получи обяснение, когато ме попита: – Добре ли си?
Въпросът му ме изненада.
— Да, защо?
— Лони е отворена книга, която изригва, и онова, което избълва току-що, го избълва върху теб.
Зяпнах го, останала без думи, най-вече защото нямах представа за какво говори.
— Моля? – попитах, когато най-сетне си възвърнах способността да говоря.
— Пада си по теб. И то много. Предполагам, че наистина харесва момичето си и не иска да го нарани, затова не се опитва да те свали или да го зареже заради теб. Ала въпреки че не може да направи нищо по въпроса, това не означава, че иска някой друг да се намърда при теб, и ясно дава се разбере, че е така. Адски кофти за теб.
Не можех да повярвам какво казва.
— Лони не си пада по мен.
Вниманието му и така бе насочено към мен, но усетих как се засилва при тези думи.
— Аха – изсумтя най-сетне. – Добре. Не го познавам чак толкова отблизо. Може би съм го разчел погрешно. – Понечи да мине покрай мен, промърморвайки едно: – Чао.
Аз обаче го улових над лакътя.
Той спря и ме погледна.
— Ти… Той затова ли винаги… – Поклатих глава, а после прошепнах със замаян поглед. – Майко мила. Лони си пада по мен.
— Навярно не трябваше да ти казвам – отбеляза той.
— Не, не. Абсолютно не. Определено трябваше да ми кажеш.
Аз го пуснах и вдигнах ръка, за да отметна косата от лицето си, забелязвайки, макар и прекалено разсеяно, заради чутото току-що, как очите му проследиха движението й.
А после се плъзнаха по косата ми, когато свалих ръка.
— Какво да направя? – прошепнах, опитвайки се безуспешно да бъда тиха.
Той направи крачка към мен, нещо, което забелязах съвсем не разсеяно, защото очите ми се разшириха, а сърцето ми заби учестено от тази близост.
— Ти не си падаш по него. Не си му дала никакви сигнали, освен че сте приятели. Ако продължи да получава все същия сигнал, рано или късно ще се вземе в ръце.
Аз се приведох към него и като се повдигнах на пръсти, прошепнах (отново – прекалено силно, тъй като все още бях напълно шашната):