— Познаваме се от гимназията.
Той се усмихна широко и аз потънах в усмивката му, сякаш бе най-желаната дестинация на този свят, както и беше.
А после той проговори.
— И кога беше това? Кога си завършила? Миналата година?
Ау.
Това ме жегна.
Или изглеждах прекалено млада, или се държах така, все варианти, които не бяха особено приятни, когато си на двайсет и три години, живееш сама и се опитваш да си пробиеш път в живота.
Е, вярно, не ми се удаваше особено добре, но пък имах план.
Нямах представа на колко години беше той, но излъчването му бе на някого по-възрастен от двайсет и петте години на Лони.
Според мен беше някъде между двайсет и шест и трийсет.
Което за някого на двайсет и три години бе същото като да бъда на петнайсет, а той – на осемнайсет.
С други дума – огромна разлика.
Общо взето все още бях дете, въпреки че сама се грижех за себе си (макар и не особено успешно).
А той вече беше надживял този етап.
Когато минеш двайсет и пет години, навлизаш в зоната на възрастните и тогава вече разликата в годините няма значение.
Дръпнах се назад на пети и отново приковах очи в рамото му.
— Не, беше преди пет години.
— Цели пет?
Звучеше като закачка и аз се осмелих да го погледна. Да, определено беше закачка, ако се съдеше по пламъчетата в очите му.
Пламъчета, които страхотно му отиваха. Беше невероятно.
Аз обаче все още бях жегната.
— Ще работя в областта на продажбите – заявих и той се изненада лекичко от промяната на темата. Това изобщо не ми попречи да продължа: — Ще се издигна чак до професионален купувач*.
[* Професионалните купувачи набавят стоки за компаниите, за които работят; в модната индустрия това включва следене на модните тенденции, посещение на модни ревюта и т.н. – Б.пр.]
— Това е хубаво – бавно рече той. – С какво се занимаваш сега?
— Работя в „Син енд Сейв“.
Казах го с гордост, защото това беше истинска работа. Получавах заплата. Задържала се бях там известно време. Не закъснявах. Не вземах болнични. Вършех си работата, колкото и досадна и нискоквалифицирана да беше, така, както трябваше да бъде свършена, плащах наема и храната си, две неща, които бяха наистина важни.
Въпреки това видях как той притвори очи.
Точно така бяха реагирали и родителите ми, когато научиха, че работя в минимаркет.
— Миналата седмица мениджърът напусна, така че помощник-мениджърът ще бъде повишен и тогава аз ще стана помощник-мениджър, защото съм там от осем месеца. Това се нарича лоялност към работодателя. Ще се задържа известно време, ще натрупам опит като мениджър, а после ще си намеря работа в мола и ще приведа плана си в действие.
— Хубаво е човек да има цели.
Не го каза пренебрежително.
Ала въпреки това аз го приех така.
— Резервният ми вариант беше да стана президент, но политиците винаги се обличат в черно, а то никак не ми отива – сопнах се с намерението да си тръгна с едно „чао“.
— Кейди – повика ме той, преди да успея да го сторя, и аз отново вдигнах очи към него. — Говорех сериозно. Хубаво е да имаш цели.
Искаше ми се да знам какви бяха неговите цели, на този мъж, който беше тук, пиеше бира, познаваше Ларс и очевидно бе някой, когото Лони се радваше да види.
Не го попитах.
Вместо това казах:
— Трябва да вървя.
И действително го направих. Тръгнах си от него и от връзката му с Ларс. Тръгнах си от Лони и онова, което той ми беше казал за него. От Мария, която ме караше да се напия, докато не ми остане друг избор, освен да си намеря някое местенце в тази потънала в мръсотия къща, където да изтрезнея.
Тръгнах си от всичко това, което доказваше, че родителите ми имат право.
Че Лони и Мария не са страхотно готините приятели, за които ги мислех, вече не. Че с това навлизане в един свят, който в най-добрия случай ме смущаваше, а в най-лошия – ме плашеше, целите на Лони бяха крайно съмнителни, а Мария нямашеникаквицели, освен да търси удоволствия и приключения и да се хвърля в тях с главата напред.
Беше забавно, докато не беше нужно да плащам наема и да слагаме храна на масата.
Ала рано или късно всеки трябва да порасне.
Дори Лони и Мария.
И аз.
Така че не биваше да се забърквам с тип като Тони (не че той ме искаше).
Трябваше да докажа на родителите ми, че грешат.
Така че работех в минимаркет и живеех в скапан едностаен апартамент, където на практика почти спях под душа, толкова бе малък (толкова, че дори нямаше вана).
Ала беше мой. Работех, за да си плащам наема. Винаги бях готова да работя извънредно, когато се налагаше (което беше много често), за да спестя пари за по-хубаво жилище, по-хубава кола, по-хубави неща.