Щеше да бъде проект с епични размери, спъван допълнително от факта, че коментарите в интернет за очевидно единствения строителен предприемач в града бяха толкова ужасни, че се чудех как изобщо все още беше в бизнеса. Дори Роб (агентът по недвижими имоти и мой нов приятел) каза, че не би могъл да го препоръча.
Така че щеше да се наложи да намеря някого извън окръга, а и тримата предприемачи, с които се бях свързала и бях помолила да прегледат резултатите от инспекцията, ми бяха заявили направо, че ще искат да покрия пътните им разходи.
Не беше най-добрият вариант.
Но исках мястото да бъде съвършено.
Трябваше да бъде.
Нали именно тук щях да прекарам остатъка от живота си. Тук щеше да отсяда семейството, когато ми идваха на гости (или поне в студиото и апартамента над гаража).
То щеше да бъде мое, а Патрик ме беше научил да не се задоволявам с нищо друго освен най-доброто.
Семейството, което притежаваше фара, не беше във възторг, че бях намалила с десет процента цената, която искаха в първоначалното си предложение, защото дори предвид резултата от инспекцията само земята струваше двойно повече от това, което предлагах.
Ала смятах, че не бива да бъдат възнаградени за онова, което бяха направили. Никой от тях не се беше погрижил за наследството на баща си, нито бе засвидетелствал нужното уважение както към мястото, така и към баща си, да не говорим за обич. Просто го бяха оставили да се разпада така, сякаш не означаваше нищо, докато всъщност то бе пътеводна светлина, както и памет за мъжа, който им бе дал живот.
Научила бях, по ужасяващи и прекрасни начини, колко бе важно да уважаваш онези, в чиито вени тече твоята кръв, независимо от всичко.
Независимо от глупавите неща, които те правеха, от отровните хора, с които прекарваха времето си, от драстичните решения, които вземаха.
В крайна сметка се бяхме съгласили на пет процента по-малко от първоначално поисканата цена и след четири дни щях да подпиша договора.
И тогава нямаше да има връщане назад.
Каквото и да станеше, нямаше да се върна назад.
Отпивайки от чашата с вино в едната си ръка, аз събрах документите за имота с другата и ги прибрах в кафеникавата папка (с изключение на доклада от инспекцията, който имаше своя собствена папка с плашеща информация).
Изправих се, сложих документите на тоалетката и се върнах на леглото, оставяйки винената чаша върху нощното шкафче, за да взема ножа за сирене (осигурен от хотела) и да си отреже парче от изключителния камамбер (не от хотела, което правеше осигуряването на ножа изключително мил жест), намазвайки го върху къс прясна франзела (всичко това – купено от „Пътникът“).
Лапнах го и задъвках, като едва се сдържах да не затворя очи, за да се насладя още повече на невероятния вкус.
Всичко започваше да се нарежда.
Обожавах „Пътникът“.
Внимавах да не ме забележат, така че гледах да не стоя твърде продължително в Магдалийн, ала вече бях влюбена в града и нямах търпение да прекарам повече време по магазините, да не говорим пък да опозная ресторантите му.
Много скоро щях да се срещна с предприемачите, за да огледат имота, след което щяха да ми изпратят плановете и офертите си и взела решение, щях да задвижа дългия процес.
Оставаше само да си намеря интериорен дизайнер. Мен изобщо не ме биваше в това.
Но пък наистина ме биваше в това да знам какво харесвам. Не бях от онези, които се колебаят до припадък, преди да вземат решение.
На Патрик това открай време му харесваше.
— Истинско удоволствие е да вечеря човек с теб, мило момиче – казвал бе в не един и два ресторанта, след като отворех менюто, прегледах го и вземех решение само за минута.
Да, достатъчен ми беше само един бърз поглед, за да знам дали искам запечена риба тон или пържола „Даян“.
Така че щях да избера завивки за леглата и украшения за стените, без за това да са ми необходими шест седмици.
Планът напредваше. Основите се полагаха.
Други неща щяха да бъдат трудните.
И сякаш Космосът искаше да ми напомни кои бяха тези неща (като че ли бих могла да забравя), телефонът ми се обади откъм нощното шкафче.
Когато видях кой е, грабнах не само телефона, но и чашата с вино, защото предположих, че ще имам нужда от него.
— Здравей, Пат.
— Здравей, миличка. Как вървят нещата?
Изобщо не се учудих, че само с пет думи най-големият син на Патрик бе в състояние не просто да даде израз на загрижеността си за мен, но и да сподели, че ме иска далеч от Мейн толкова силно, че ако можеше, би ме напъхал в ракета и би ме изстрелял към Луната.