Не бях казала на Пат за фара.
Нямаше да му кажа, докато не подпишех договора за покупка.
Беше потайно и следователно – погрешно.
Ала това беше Пат. Съпругата му Кати беше най-добрата ми приятелка. Той бе най-големият син на покойния ми съпруг, страшно приличаше на баща си и определено ми беше като по-голям брат.
С други думи, допуснех ли го, той можеше да ми повлияе.
— Нещата вървят страхотно. Някога бил ли си в Мейн? – попитах и продължих незабавно, без да дочакам отговор. – Красиво е. Просто невероятно.
— Да. С Кати ходихме да наблюдаваме китовете, преди пакостниците да се родят.
Знаех това.
Кати ми беше казала.
А пакостниците, моите доведени внуци Верити и Декстър, не бяха никакви пакостници.
Сега те бяха съответно на деветнайсет (почти двайсет) и седемнайсет години. Верити учеше в Йейл с пълна стипендия (още един плюс на Мейн бе, че Йейл беше наблизо – с Верити бяхме наистина близки и когато тя замина, за да следва, за мен бе почти толкова тежко, колкото и за родителите и), а Декстър се бе насочил към Харвард, но само за да подразни по-голямата си сестра. В крайна сметка и той щеше да отиде в Йейл.
— Трябва да отида на екскурзия с китове – промърморих, мислейки си, че би било невероятно, и то не само защото изживяването несъмнено е изключително, но и защото беше малко вероятно да се натъкна на един определен човек.
— Да, трябва – отвърна Пат. – Слушай, кога ще си дойдеш? Към къщата вече проявяват интерес и брокерът смята, че няма да се задържи на пазара много дълго. Ще имаме нужда от теб тук за продажбата.
Изпънах гръб, а очите ми се зареяха към камината, защото това ме изненада.
Къща от хиляда и четиристотин квадратни метра, която се продаваше от по-малко от месец, вече бе привлякла потенциални купувачи?
Исканата цена бе шест и половина милиона долара.
Как бе възможно да е привлякла интерес? Или по-точно – интерес, който би могъл да доведе до бърза продажба?
— Кейди, миличка? – повика ме Пат нежно.
— Не… – Прокашлях се и погледнах към прелестните синьо-бели шарки на покривката на леглото. – Не мислех, че ще я купят толкова бързо.
— Богатите също си търсят къщи, Кейди – закачи ме Пат лекичко.
— Аха – промълвих, а после продължих по-високо: – Сигурен ли си, че с Кати не я искате?
— Да останем да се ширим сами, без децата, на хиляда и четиристотин квадрата? Как ли пък не!
— Ами Майк и Пам? – попитах за втория син на Патрик и неговата съпруга (която беше другата ми най-добра приятелка). – Техните деца са си вкъщи.
Така беше – имаха три деца и те бяха по-малки.
— Вече проведохме семейно обсъждане, миличка – меко каза Пат. – На Майк, Пам и децата не им е приятно да се разделим с къщата, но и те не я искат. Дейли и Шанън – също. – Последва кратка пауза, а после той каза: – Сигурна ли си, че не искаш да останеш в нея?
— Патрик не ми даде този избор – напомних му и отпих глътка вино.
Не че исках да остана там. Сама в онази огромна къща, без никого освен спомените ми за компания?
За нищо на света.
— Знам, че завещанието е такова, Кейди, но вероятно бихме могли да говорим с адвокатите. Да намерим начин да го заобиколим.
— Защото искате къщата да си остане в семейството? – попитах предпазливо.
— Израснах там. Биех се с братята си там, въпреки че ги обичах с цялото си сърце. Там изгубихме майка си. А после татко те откри и прекарахме добри времена там. Празници. Тържества за рождени дни, които толкова те биваше да организираш. Вечери за игра. Шантавите ти пижамени партита с нашите съпруги, на които ние просто трябваше да се изтърсим непоканени. Ала семейството си е семейство. Татко и ти, аз и Кат, и децата, Майк и Пам, и техните деца, Дейли и Шанън, и тяхното потомство.Товае семейството. Къщата е просто къща. Но ако искаше да я задържиш, щяхме да намерим начин.
Както и да намерите начин да ме задържите близо до дома, така че сърцето ми да не бъде изтръгнато от гърдите, направено на пюре и захвърлено на боклука.
Поех си дълбоко дъх и казах:
— Баща ти искаше да продължа напред. Трябва да продължа напред, Пат.
— Да, но как?
Не му отговорих. Просто отпих глътка вино.
— Кейди. – Гласът му беше по-остър.
Определено беше като баща си.
Или по-големия ми брат.
— Картината започва да се прояснява – отвърнах неопределено.
— Ще ми я покажеш ли?
— Когато настъпи моментът.
— По дяволите, Кейди.
— Пат, той си отиде преди два месеца и шест дни. Дай ми време – прошепнах.
Той помълча известно време.
А после каза:
— Това не ми харесва.
— Вече ми даде да го разбера, миличък – изтъкнах тихо.
Действително го беше направил. Както и Кати. И Майк. Пам. Дейли. Шанън. Дори Верити, Декстър, Райли, Ели, Мелани, Корбин и Беа, а Мелани беше само на седем години.