Искаха да се върна у дома.
В Денвър.
— Ако ти е нужно да намериш своето място, трябва да го направиш заедно със семейството си.
Те не бяха моето семейство.
Те бяха семейството на Патрик.
— Знаеш, че ви обичам – казах меко.
— Да, знам. Знае го и Кат. Верити. Декс. Бих могъл да продължа, но няма да го направя. Татко си отиде и ние всички го изгубихме. Липсва на всички ни. И вярвай ми, защото ние сметук,а ти ситам,знам, че е по-лесно да скърбиш, когато си със семейството си.
— Да се върнем към онова, което обсъждахме първоначално – смених неумело темата. – Дадох пълномощно на Кат. Ако продадете къщата…
— Ако продадем къщата – прекъсна ме Пат, – ще трябва да обявим търг за всичко в нея.
— С Кат, Пам и Шанън го обсъдихме, преди да замина, и те знаят, че всичко, което не съм отделила настрани, е за продан.
— Според мен след това пътуване трябва да си дойдеш и отново да прегледаш нещата. Кат каза, че не си отделила почти нищо.
— Нищо от това, както знаеш, не е Патрик.
Той замълча.
— Правя това, което баща ти искаше, Пат – напомних му.
— Не съм сигурен, че е мислил трезво, когато ти е казал какво иска, Кейди – отвърна Пат.
— Знаеш, че това не е вярно – сгълчах го нежно. – Знаеш, че от години го планираше.
Пат отново потъна в мълчание.
— Трябва да го направя, Пат. Заради баща ти.
— Ако продадем къщата, трябва да си дойдеш.
— Кат има пълномощно…
— Когато се сбогуваме с къщата, Кейди, всички те искаме у дома.
Сега беше мой ред да замълча.
— Разбрахме ли се за това? – настоя той.
— Да – прошепнах.
— Добре. – Думата прозвуча като сумтене.
Почти се усмихнах.
Вместо това отпих още една глътка вино.
— Ще те държим в течение за продажбата – обеща той.
— Благодаря, миличък.
— А Кат ще се зарадва да те чуе – добави той.
Това ме изненада.
— Обадих й се едва вчера.
— Свикнала е да говорите всеки ден и да се виждате почти всеки ден. Помисли си за това.
Затворих очи.
С Кат бяхме страшно близки. Както и с Пам. И с Шанън.
Щях да липсвам и на останалите от семейството, ала за Кат, Пам и Шанън щеше да е най-трудно. Знаех го, защото, ако някоя от тях си отидеше, аз щях да бъда съкрушена.
Съкрушена бях и защото аз си бях отишла.
Просто не можех да мисля за това.
— Ще й се обадя малко по-късно – обещах му.
— Благодаря.
— Ами камамберът ми започна да се разтича, така че…
— Знам, че ще го видиш.
Аз млъкнах.
Но не и Пат.
— Знам, че ще се опиташ дагивидиш, и искам само да кажа, че никой от тях не го заслужава, Кейди. И двамата ти обърнаха гръб. Онзи тип, онова ченге, това, което ти причини…
Затворих очи и прошепнах:
— Моля те.
— Не заслужават да те познават, миличка. Не заслужават да имат твоята светлина в живота си. Не знам какво изобщо си е мислил татко, а аз го обичах. Светът ми се струва пуст без него, защото той бе толкова голяма част от моя. Но за това грешеше. Усещам го с цялото си същество.
— Тук е красиво – казах тихичко и като отворих очи, отново се загледах в огъня.
— Знам.
— Спокойно.
— Знам и това.
— Трябва да сторя онова, което той искаше, Пат.
— Знам и това, макар то да не ми харесва. Така че ще кажа само – ние сме тук. Винаги ще бъдем тук. Не ме е грижа, че ни дели почти цял континент, можем да дойдем при теб или ти да се върнеш, ако имаш нужда от нас. Трябва само да ни се обадиш.
Сърцето ми бе заседнало в гърлото, когато отвърнах:
— Благодаря ти, миличък.
Чух го да се прокашля, сякаш и неговото гърло се беше свило, преди да каже:
— Обади се на Кат. Но не й казвай, че аз съм те принудил, защото ще ме изгони да спя на дивана.
Кат беше жена и майка. Кат не прибягваше до принуда и не обичаше, когато Пат го правеше (което все пак се случваше понякога и тогава той се озоваваше на дивана).
Тя разполагаше с други оръжия в арсенала си, за да получи онова, което искаше.
И ги използваше.
Просто досега те нямаха ефект върху мен.
— Ще й се обадя. И ти благодаря, задето си ти и задето толкова те е грижа. Ала с мен всичко ще бъде наред.
— Ще видим.
Действително.
Сбогувахме се и аз затворих.
Оставих телефона и чашата върху нощното шкафче и намазах ново парче хляб със сирене, наливайки си още вино, докато дъвчех.
И обмислях дали да направя нещо, което определено не би трябвало да правя.
Само че телефонният разговор го беше накарал да нахлуе в настоящето, в тази прелестна стая в това прелестно хотелче в Ню Ингланд.
Така че отидох до дрешника и отворих празния куфар, който бях прибрала там, след като си бях разопаковала вещите (нещо, което винаги развеселяваше Патрик – това, че разопаковах нещата ни всеки път, когато отсядахме някъде за повече от един ден).