Не че беше женкар – канеше на срещи единствено жени, към които наистина проявяваше интерес, и нито веднъж, откакто беше напуснал Денвър, не се беше срещал с жена, с която не бе излязъл поне пет пъти, преди да сложи край.
Сега отношенията им очевидно бяха по-лесни (макар и не такива, каквито биха могли да бъдат, след всичко, което Ким бе сторила), тъй като тя най-сетне беше осъзнала, че всяка втора седмица е свободна, и също бе започнала да ходи по срещи.
Въпреки че родителите на Джейни се разбираха достатъчно добре, за да я отглеждат със съвместни усилия, ситуацията би могла да бъде обезсърчаваща, разстройваща и дори вбесяваща. Ако го нямаше момиченцето с тъмна коса и красиви лешникови очи, което изглеждаше абсолютно очарователно с котешка шапчица.
Аз си нямах малко момиченце или момченце и през годините, откакто се бях запознала с Тони на онова парти, не бях имала кой знае колко възможности.
С Патрик не спяхме заедно. Нито веднъж. Имахме отделни спални от самото начало.
Той не беше мой любовник.
Той беше моят спасител.
Беше на шейсет и пет, когато се оженихме.
Аз бях на двайсет и четири.
Не се омъжих за него заради огромното му имение. Не се омъжих за него, защото беше човекът зад „Морланд Хийтинг енд Еър“, компания, която развиваше дейност на територията на шестнайсет щата в западната част на Америка.
Ожених се за него, защото ме обичаше, искаше да ме защити, да се грижи за мен и да ми даде семейство.
Не мое.
Своето.
Не беше път, осеян с рози, по който бяхме подскачали весело, хванати за ръка. Беше труден, особено в началото, когато децата му мислеха, че съм такава, за каквато ме имаха всички, включително Кърт Йегър.
Ала той беше Патрик Морланд. Наумеше ли си нещо, го постигаше.
И наистина го направи.
Отпих голяма глътка вино и отместих купчинката листове настрани, за да стигна до първата от многобройните снимки.
Джейни, изправена, в кадифено розово сукманче с термоблузка с дълги ръкави и ярки розови, лилави и сини маргаритки и яркосиньо клинче отдолу, и розови ботушки. Беше се извила назад и се усмихваше, затулила с ръка красивите устни на красив тъмнокос мъж, ниско приведен, така че лицето му да е на едно ниво с нейното.
Беше направена миналия октомври.
Беше ми любимата.
И ме беше съкрушила.
Затворих папката, натъпквайки безразборно документите вътре, а после сторих същото и с тази на брат ми.
Кърт и Кейлън живееха на стотина мили един от друг.
По стечение на обстоятелствата, което Патрик отказваше да приеме за случайно съвпадение (или жестока шега на съдбата), отчужденият ми брат и единственият мъж, когото бяха обичала някога (по този начин), бяха напуснали Денвър и сега живееха в крайбрежен Мейн, на около стотина мили един от друг.
Патрик твърдеше, че това е знак.
Патрик твърдеше, че е време.
Патрик твърдеше, че с цялото си същество знае, че мястото ми е в Мейн. Че тези двама мъже ще ми дадат моя щастлив завършек.
Патрик беше абсолютно сигурен в това.
И най-вероятно грешеше.
Ала аз му дължах всичко.
Така че му дължах и да опитам.
И благодарение на това аз щях да имам своя морски фар. И изглед към морето. Разкошно място, където семейството щеше да ми гостува и да прекарваме време заедно.
Кейлън беше на сто мили оттук. След като ме наранеше за последен път, никога повече нямаше да го видя.
Кърт, от друга страна…
Е, ако бе в състояние да се справи с това да живее в същия град и да отглежда дете заедно с жена, която се е опитала да го впримчи, забременявайки нарочно…
Все щеше да изтърпи да ме вижда от време на време (и колкото се може по-рядко, ако зависеше от мен).
* * *
Случи се, след като подписах документите. След като направих връщането назад невъзможно, ала в един рядък момент на нерешителност осъзнах, че съм допуснала ужасна грешка.
След като реших да се заловя с ремонта (защото старото момиче се нуждаеше от него), но да не прекалявам, защото щях да създам три отделни жилища, които да отдавам под наем на туристи, а не да превърна в свой дом.
След като реших, че ще е най-добре да се откажа от мечтата на Патрик и да се върна в Денвър.
Беше след всичко това, когато го видях.
Отивах във фара, защото той вече беше мой и защото имах среща с един от предприемачите, за да го огледаме.
Ходила бях там три пъти, откакто бях направила офертата си, и ги бях видяла да растат, силните им яркозелени стъбла изпъкваха сред младата пролетна трева, която все още се съвземаше от зимата.
Минали бяха обаче дни от последния път, когато бях идвала.
И тогава те все още не се бяха разтворили.
А сега…
Чашките им се бяха отворили.