—Твоетосемейство? – натърти той.
Кейди бе все така объркана.
— Кърт…
— Пат, Кат, Майк, Пам, Дейли, Шанън и децата?
— Разбира се – отвърна тя така, сякаш той временно си беше загубил разума.
— Пат ми каза, че ги наричашсемействотона Патрикили простосемейството.
Тя вдигна рязко глава.
— Ала те са твоето семейство – рече Кърт.
— Да – прошепна Кейди, сякаш едва сега го беше осъзнала.
Господи.
— Държала си се настрани, защото родителите ти и Кейлън са те накарали да вярваш, че не го заслужаваш, нали? – предположи той.
— Аз… не знам – отвърна Кейди тихичко.
Тя може и да не знаеше, но не и Кърт.
— Точно така е станало. А сега знаеш. Знаеш какво са те за теб наистина.
Тя кимна.
— Пат е отишъл при теб. Той… вероятно не е бил сигурен какъв човек си, но е знаел, че се каня да се откажа, и е отишъл при теб. Както един брат би сторил за…
Кърт я прекъсна.
— Не ме е грижа какво те е накарало да го повярваш. Просто се радвам, че вече разбираш. И единственото, за което не съм съгласен с теб, е това, че сега имаш възможност да покажеш на Кейлън коя си наистина. Не това се случва. Ти никога не си била нещо друго освен себе си. Жената, в която се влюбих толкова дълбоко, че никога не можах да забравя. Жената, която си спечели място в семейство, което й е напълно отдадено. Така че в това, което се случва сега, ти не доказваш нищо на брат си. Просто си самата себе си. Ако той си отвори очите и види жената, която си била винаги, и ако ти го искаш в живота си, аз ще намеря начин да се справя. Няма обаче да положа специални усилия за мъжа, в чиито вени тече твоята кръв. Ти имаш трима братя. Той е този, който трябва да докаже, че заслужава да заеме мястото си сред тях.
— Синът му е болен – напомни му тя.
— И аз съм баща и му съчувствам. Ала съм преди всичко твоят мъж, така че ще го взема предвид, но въпреки това ще следя нещата изкъсо.
Кейди плъзна поглед по лицето му и прокара палец по скулата му; в очите й Кърт видя колко много й харесва това, но тя не каза нищо.
— „Бърза кола“ – прошепна той.
Очите й се вдигнаха към неговите, но тя все така мълчеше.
— Никога не си имала чувството, че принадлежиш към семейството си. Те те караха да се чувстваш така, сякаш нещо не ти достига. Винаги се учудваше, когато ти се случеше нещо хубаво, и се държеше така, сякаш бе чудо, паднало в скута ти, а не нещо, което заслужаваш. Така че, миличка, надявам се, започваш да разбираш, че притежаваш толкова много, че никога не се е налагало да полагаш усилия да бъдеш някой, да принадлежиш, да имаш всички неща, които получи през живота си. Винаги си притежавала толкова много, че всички останали е трябвало да доказват, че са достойни за теб.
Устните й потрепериха, очите й се наляха със сълзи, ала Кърт не беше свършил.
— Изтича при брат си по нощничка, жилетка и чорапи. Почти от мига, в който те срещнах, целта на живота ми стана да докажа, че съм достоен да бъда твой.
— Престани – изскимтя тя.
Кърт не престана.
— Патрик Морланд го е разбрал още преди самият аз да го направя.
Сълзи се стичаха от очите й, а тялото й в прегръдките му се разтърси толкова силно, че Полунощ го усети, надигна се и започна да я побутва с нос.
— Престани, Кърт – прошепна Кейди.
— Радвам се, че го е разбрал.
Тя протегна ръце и го прегърна през врата.
— Престани – примоли се.
— И ми се ще да беше жив, за да му благодаря, задето се е грижил за теб, когато аз се провалих.
Знаеше, че няма да й хареса, но трябваше да го каже, трябваше да й го признае. Зарече се, че това е последният път, в който го споменава, ала това бе последното, което трябваше да направи, за да тегли чертата под отминалото време.
И не съжали, че го направи дори когато тя се разтопи, премествайки ръка, за да зарови лице в шията му и да отприщи сълзите си.
Полунощ се притисна в нея, а Кърт обърна глава, така че устните му докосваха косата й.
— Винаги ще му бъда благодарен, задето се е грижил за моята Кейди.
Тялото й потрепери.
Кърт остави движението да се влее в неговото тяло, а сълзите й да се изливат, докато я милваше по гърба, като от време на време погалваше и Полунощ, докато тя не се успокои и не легна обратно на пода.
Когато Кейди утихна, Кърт й даде още време, преди да я завърти в прегръдките си, така че и двамата да бъдат обърнати с лице към морето.
Отне известно време и гласът й беше толкова тих, че той едва го чу.
— Знам колко много ме обичаш, и аз те обичам също толкова много, така че искам да имаш повече от моето зелено. Но когато го направим, моля те, може ли да ме дариш с момче с твоето лешниково? Обожавам да се взирам в очите на Джейни, ала от мига, в който надзърнах в твоите и се влюбих в теб, искам толкова много от това лешниково, така че ще направиш ли всичко възможно това да се случи?