Видях ги отдалеч, но докато изкачвах с колата си склона на възвишението, отвеждащо до скалата, където се издигаше моят фар, поразителната им красота стана зашеметяваща.
И аз не бях единствената, която я беше забелязала.
Имаше три коли и няколко велосипеда по протежение на порутената ограда, издигаща се около старото момиче; хора се разхождаха наоколо, насочили телефони и фотоапарати към зрелището.
А зрелището беше изобилие от пурпурни лалета със снежнобели връхчета, издигащи се насред море от яркозелени стъбла и листа. Имаше места, където бяха по-нарядко, места, където се показваха тук-там сред тревата, ала навсякъде около фара, пътеките, останалите постройки и по-голямата част от откритото пространство край тях се вълнуваше море от тъмнорозово и поразително зелено.
С всички неща, които ми бяха на главата, така и не бях потърсила снимки в интернет.
Сега, виждайки ги за първи път с очите си в цялото им великолепие, се радвах, че не бях.
Паркирах взетата под наем кола до един неголям джип с регистрационен номер от Южна Каролина и слязох, приближавайки се бавно до оградата, съзерцавайки гледката, която се простираше пред очите ми.
Не,
Абсолютноне.
След като Кейлън ме изхвърлеше от живота си, а Кърт ме отблъснеше, нямаше да подвия опашка и да избягам обратно в Денвър.
Това, всичко това,ми принадлежеше.
И аз щях да го задържа.
Спрях, все така замаяна от лалетата, неспособна да откъсна очи от гледката пред себе си, питайки се дали не беше чудо. Разбирах доста от градинарство и бих предположила, че вятърът и соленият въздух надали благоприятстват растежа на подобни цветя.
Очевидно дълбоко се заблуждавах.
— За първи път ли ви е?
Погледнах мъжа до мен, пред когото имаше фотоапарат върху триножник.
— Да.
Той се усмихна широко.
— Всяка година по това време идваме тук от Южна Каролина, защото жена ми харесва магазините, аз харесвам ресторантите, и двамата обичаме морето, но това – той махна с ръка към онова, което много скоро щеше да стане новият ми дом, – това е, което ме привлича наистина. През последните десет години съм го виждал поне пет пъти. Никога не ми омръзва.
Аз отново погледнах към моя фар.
Мъжът беше прав. Не беше нещо, което би могло да ти омръзне.
— Предполагам, че е така – промълвих.
— Лавандулата цъфти горе-долу по същото време в Лавандуловата къща, както и дивите зюмбюли в Синята скала, но там не е лесно да отиде човек – сподели той. – Те са далеч по-усамотени. Все пак съм минавал оттам на няколко пъти и наистина е красиво. Ала това тук е като излязло от някой сън.
Прав беше и за това (макар че все още не бях виждала нито Лавандуловата къща, нито Синята скала, но възнамерявах да се разходя натам с колата).
— Добра новина – продължи мъжът и аз отново се обърнах към него. – В града се говори, че някой възнамерява да купи мястото. От цяла вечност стои празно. Говори се, че новият собственик се кани да го ремонтира и да му възвърне някогашното великолепие. Не мога да си представя как ще се отрази това на джоба му, но едно ще ви кажа – ако разполагах с нужните пари, бих довлякъл жената тук и бих сторил съвсем същото. – Той погледна към моя фар, лалетата и морето отвъд. – Не съм сигурен дали някога съм виждал нещо толкова красиво, а доста места съм посетил. Ала това тук – това е то.
Погледнах натам, накъдето и той, и си помислих, че и този път е прав.
Това бе то.
— Толкова се радвам, че някой най-сетне ще се погрижи за мястото – промълви той.
— Аз също – прошепнах.
— Е, трябва да си наглася техниката, тъй че най-добре да вървя. Приятно прекарване – пожела ми той и като взе фотоапарата и триножника си, се отправи към северната част на оградата.
Аз продължих да съзерцавам красотата, която сега бе само моя, докато не усетих някакво движение от дясната си страна и погледнах натам.
Един мъж бе слязъл от пикап с логото на строителна фирма и хората отместваха копелетата си, за да може той да отвори портата. С Роб я бяхме затворили с усилие, след което той се бе върнал по-късно и беше смазал пантите й, за да може да се отваря що-годе лесно, докато успея да я сменя.
Гледах как мъжът отвори портата, върна се в пикапа и влезе в двора.
Останалите също го гледаха.
Когато той паркира и слезе, за да заключи след себе си, аз се размърдах и се отправих към него, извиквайки да ме изчака.
Здрависахме се до портата.
А после той я затвори и заедно се отправихме към старото момиче, за да обсъдим как да му възвърнем някогашното великолепие.
Глава 4