Очите на майката и на сестрите на Кейди не се откъсваха от него, когато той се приближи и седна до Алис, потупвайки я неловко по ръката, преди да сложи длани в скута си и да се втренчи в пода пред себе си.
За миг, преди да успее да го скрие, майката на Алис изглеждаше така, сякаш иска да му издере очите.
Алис обаче улови ръката му и я сложи върху облегалката на столовете, върху които седяха, задържайки я в своята.
Кърт отново отиде при групичката мъже.
— Ето го чудотворецът – измърмори Пат под носа си, местейки поглед между Кейлън, Алис и Кърт.
— Трябва да свикне с мисълта, че в продължение на четири десетилетия и половина е бил върховен задник, и да го направи, докато дванайсетгодишният му син е тежко болен. Оставя горчив вкус в устата ми, но му съчувствам.
— Горчивият вкус е жлъчка, като се има предвид, че се мъчиш да не повърнеш – отбеляза Майк.
— Аха – отбеляза Кърт, чудейки се дали го харесва толкова напук на собствената си воля, или защото двамата страшно си приличаха. След това предложи: – Какво ще кажете да ни намерите маса някъде? Да оставим жените тук. Когато Кейди приключи, ще се видим за ранен обяд.
— Не ни иска тук – досети се Дейли.
— На главата му са се струпали страшно много гадости. Най-ужасното е извън неговия контрол, но за всичко останало сам си е виновен и Кейди няма да е във възторг, ако още повече влошим положението.
— „Лас Делисиас“ – заяви Пат. – Забелязах, че в Магдалийн нямате мексикански ресторанти, така че това не само ще бъде подаръкът ни за вас, но Кейди толкова обича това заведение, че покажем ли ти го веднъж, ще си гарантираме поне веднъж в годината да ни я водиш обратно.
Кърт не беше гладен, но въпреки това каза:
— Звучи ми добре.
Мъжете се приближиха до Кейлън и Алис (най-вече Алис, но тъй като Кейлън седеше до нея, нямаше как да го избегнат) и размениха няколко думи, преди да отидат да кажат довиждане на жените си и да си тръгнат.
Кейди излезе пет минути по-късно.
Кърт я улови за ръката и я придружи до Кейлън и Алис.
Алис скочи на крака.
— Как мина?
— Много скоро ще знаем – отвърна Кейди с мила усмивка и погледна към брат си. – Имаш номера ми, а ние ще сме наблизо, така че, каквото и да се случи…
Кейлън също се бе изправил на крака.
— Добре, Кейди.
— Благодаря ти – рече Алис.
— Няма защо.
— Не… аз… не… – Очите на Алис се наляха със сълзи и тя прошепна отново: – Благодаря ти.
Кейди пусна Кърт и я прегърна, а после прегърна и брат си. След миг се отдръпна лекичко, без да сваля ръце от него.
— Само на едно телефонно обаждане съм.
Кейлън дълго се взира в лицето й, сякаш я виждаше за първи път, преди най-сетне да кимне. Кейди го стисна по-силно и се върна при Кърт.
Той я улови за ръка и взе светкавично решение.
— Отиваме на обяд. Искате ли да дойдете с нас?
Пръстите на Кейди се напрегнаха около неговите.
Кейлън се прокашля и заяви твърдо:
— С Алис трябва да се връщаме при Орсън. Но ви благодаря.
Алис погледна бившия си съпруг с полуотворени устни.
— Добре. Грижете се за себе си – отвърна Кърт.
— Ще наминем отново по-късно, ако нямате нищо против – каза Кейди.
— Да, би било хубаво. Може би когато Камила приключи училище? – предложи Алис. – Тя всеки ден идва да види брат си. Така ще може да се запознаете и с двама им.
— Наистина бих се радвала – меко каза Кейди.
Двете жени си размениха усмивки. Кърт и Кат им дадоха момент, а после Кърт отвори уста, но Кат го изпревари.
— Добре, време е да тръгваме – заяви тя. – Ще бъдете в мислите ни.
Благодариха си. Кърт поведе Кейди навън, а жените се събраха около нея. Кърт ги отведе до колата, която бяха взели под наем, за да отидат да се нахранят.
* * *
Кърт се опитваше да потисне доста силен гняв, докато същата вечер караше Кейди към къщата на Кати и Пат.
Кейлън й беше причинил това, което беше преживяла току-що. Кейлън я беше поставил в положение да се запознае с болния си племенник в болничното легло, с малката му сестричка, върху чието лице объркване и болка се бяха отпечатали така дълбоко, сякаш бяха там от рождението й. Кейлън бе направил така, че Кейди да няма представа какво да стори, какво да донесе, какво харесват те, а обстоятелствата бяха толкова ужасни, че какъвто и жест да направеше, нямаше да има значение, защото нищо не би могло да направи нещата по-добри.
Само че Кейди беше прекарала много години, заобиколена от деца. Никое от тях не беше болно и немощно, и прието в болница, след като месеци наред е било подложено на облъчване и химиотерапия, нито напълно объркано, неспособно да разбере как животът можеше да бъде толкова несправедлив, че да причини това на брат й. Ала точно както се бе сприятелила с Джейни, без колебание, сигурна в себе си и в това как да се държи с деца (очевидно – от всички възрасти), тя им беше донесла най-различни лакомства, кубчета на Рубик, книжки с игрословици и забавни моливи и химикалки. Нищо, което да изисква кой знае колко енергия. Просто цял куп неща, които казваха, че я е грижа и е положила усилие за тях.