Кейди отново простена, и то не само защото при последната дума той нахлу рязко в нея.
— Добре… – успя да каже между два тласъка.
— Да? – притисна я той, по повече от един начин.
— Каквото поискаш – отвърна тя задъхано, опитвайки се да завладее устата му с целувка.
Той не й позволи, за да отбележи:
— Създавам прецедент, за да получа онова, което искам – нахлу дълбоко в нея, – докато ти давам онова, което ти искаш.
Ноктите й се забиха в гърба му и хълбоците му потръпнаха конвулсивно в отговор.
— Престани да ме дразниш – предупреди го тя.
— Харесва ти, когато те дразня – отвърна той.
— Което също ме дразни.
Кърт се усмихна.
А после усети как усмивката му се стопява, докато гледаше как разгорещените й очи стават още по-разгорещени, ала нищо не би могло да изпепели любовта, която грееше в тях.
— Грейс – прошепна той.
Кейди притисна устни до неговите и прошепна в отговор:
— Дийн.
Той наклони глава и плъзна език в нея.
Няколко минута по-късно Кейди потръпна и простена в устните му.
Няколко минута по-късно Кърт потъна дълбоко и простена в нейните.
* * *
Дийн не беше заченат тази нощ.
Това се случи две нощи по-късно в леглото на Кейди във фара. На рождения й ден.
Когато се случи, Кейди носеше диамант на врата си. И един на безименния пръст на лявата си ръка. Ако не се броеше това, двамата с Кърт не носеха нищичко друго.
* * *
Две седмици по-късно Кърт и Джейни помогнаха на Кейди да се пренесе у тях.
Или по-точно, направиха го Кърт, Джейк, Мики и Джуниър. Защото Кейди беше облечена като вълшебна фея, Джейни – като русалка, Джоузи – като филмова звезда, Ейми – като Снежанка, Алиса – като леконравна древногръцка богиня, и дори Полунощ носеше наметало на Супергърл.
Така че от тях нямаше никаква полза.
Глава 28
НИЩИЧКО
КЕЙДИ
Настоящето…
Странно и притеснително бе, че когато паркирах в гаража и влязох в къщата, не видях Кърт да ме чака в кухнята или да прекрачва прага, за да ме посрещне.
Ако си беше вкъщи, когато се върнех, винаги правеше така. Обикновено, когато той се прибереше, аз бях в кухнята и му приготвях вечеря. През последните две седмици, откакто живеехме заедно, неведнъж ми беше казвал, че не е нужно да го правя. Престанал бе, след като най-сетне го убедих, че го правя, защото искам, а не защото смятам, четрябва.
Пък и когато Джейни бе при нас, аз я вземах от предучилищната, тя ми помагаше и това беше любимата ми част от деня. Разбира се, с изключение на времето, когато тя заспеше и двамата с Кърт бяхме сами в леглото.
Днес обаче бях отишла да си направя маникюра и педикюра в „Къщата на красотата на Мод“, а после с Алиса, Джоузи и Ейми бяхме излезли на питиета и вечеря.
Може би не си беше в къщи, защото не очакваше да се прибера толкова рано. А се бях прибрала рано, защото времето навън беше особено. Като за март бе необичайно горещо.
През последните два дни температурите се бяха покачили над десет градуса, но за Мейн това си беше горещо и означаваше, че снегът се топи бързо. На всичкото отгоре, докато се прибирах вкъщи, се беше надигнала гръмотевична буря. От метеорологичната служба бяха предупредили, че са възможни поледици, тъй като се очакваше да нахлуе студен фронт и бе възможно дъждът да се превърне в суграшица, градушка или сняг.
Докато над къщата отекваше поредната гръмотевица, аз погледнах към тавана, мислейки си, че е възможно това да е причината Кърт да го няма. Ако съществуваше опасност пътната обстановка да се влоши, както вече бях научила, всички се включваха. Хората поемаха глупави рискове по отношение на времето, а голяма част от работата на Кърт бе да се справя с хора, правещи глупави неща.
И все пак обикновено ми се обаждаше, когато се наложеше да излезе. Закачих якето си до вратата, влязох в кухнята и извадих телефона си, преди да метна чантата на плота. Проверих за пропуснати обаждания или съобщения от Кърт.
Нищо.
— Кърт! – повиках го, мятайки телефона върху чантата си.
— В спалнята! — чух гласа му.
— Странно — промълвих, докато се качвах по стълбите.
Както обикновено, къщата беше обляна в светлина, въпреки че Джейни не беше при нас. Светеше и в спалнята, макар че вратата на банята беше отворена, а лампата – угасена.
— Кърт! – повиках отново.
— Тук съм — долетя дълбокият му глас откъм дрешника.
Много странно.
Дрешникът ни не беше голям. Беше хубав и Кърт се беше погрижил да го направи наистина функционален, но едва ли биха го снимали за някое архитектурно списание, защото това не беше в стила на Кърт.