Нито в моя.
Все пак беше по-хубав от онзи, който имах във фара, и тъй като нито Кърт, нито аз бяхме обсебени от дрехите, ни вършеше отлична работа. Отидох до прага и се вкамених.
— Какво става? – прошепнах, взирайки се в Кърт, който беше легнал на една страна в ъгъла на дрешника сред купчина свои обувки и ботуши. Дългото му тяло бе гушнало Полунощ, която трепереше толкова силно, че се зачудих дали не е в шок.
— Когато започна да гърми, тя направо обезумя и се втурна тук – обясни Кърт, без да помръдва, обвит около кучето ни и милвайки го по главата, която то бе заровило в рамото му. – Сега е малко по-добре. Виеше, Кейди, и Господи, това беше най-грозният звук, който някога съм чувал. Не мога да я оставя. Ако само помръдна, отново започва.
Приближих се до тях, отпуснах се на колене и също я прегърнах, преплитайки тялото си с това на Кърт, усещайки треперенето й с плътта си.
Докато Кърт я милваше, аз обвих ръка около нея.
— По реакцията ти разбирам, че не си го виждала досега – отбеляза Кърт.
Поклатих глава.
Пред очите ми от загрижено изражението му се превърна в нещо, което, ако не го познавах, би ме ужасило.
— Каквото и да са й направили онези боклуци, трябва да е било ужасно.
— Да се обадим ли на ветеринаря? – попитах.
Разбрах действително колко е лошо положението, когато той отвърна незабавно:
— Чаках да се прибереш, за да го направиш. Не можех да я оставя, макар че телефонът ми е върху нощното шкафче, толкова беше зле. Но не мисля, че е добре да я караме да чака, докато бурята отмине. Трябва да й сложат успокоително.
Кимнах.
— Аз ли да им се обадя, или предпочиташ да остана с нея, а ти да позвъниш?
— Аз ще остана с нея. Ти се обади.
Кимнах отново и като зарових лице в козината на Полунощ, прошепнах:
— Всичко е наред, миличка. Ние ще се погрижим за теб.
Тя продължи да се притиска в Кърт, треперейки цялата.
Прегърнах я за последно, след което се отдръпнах внимателно, изправих се и излязох от дрешника толкова спокойно, колкото бях в състояние. Затичах се едва когато стигнах до вратата на спалнята.
Обадих се на ветеринарната лекарка и й обясних, че не можем да изведем кучето си в бурята и се нуждаем от домашно посещение. Трябва да съм звучала толкова уплашена, колкото се и чувствах, защото тя обеща да дойде веднага. С телефона в ръка се върнах при Кърт и Полунощ, за да я изчакаме.
Когато на вратата се позвъни, Кърт реши да ме остави с Полунощ. Вече знаехме, че бяхме постъпили правилно, защото, макар гръмотевиците да бяха утихнали, бурята не беше отминала и състоянието на Полунощ изобщо не се беше подобрило.
Тя отново зави и от този звук от ушите ми сякаш потече кръв.
Погледнах Кърт с обезумели от тревога очи и се опитах да го спра.
— Нека отида аз.
— Връщам се веднага – измърмори той и излезе с цялата бързина, на която беше способен.
Когато останахме сами, Полунощ нададе вой, сякаш бе пронизана от неочаквана и остра болка, и се дотътрузи по корем в ъгъла, скривайки муцуна под лапите си.
Притиснах се до гърба й и обвих ръце около нея, мълвейки:
— Татко го няма, но аз съм тук. До теб съм, миличка. В безопасност си, Полунощ. Татко ще се върне, а аз съм тук.
Кърт удържа на думата си и двамата с ветеринарната лекарка се върнаха в дрешника само след няколко минути. Тъй като помещението беше прекалено тясно, оставих Кърт да поеме нещата в свои ръце и загледах отстрани как Полунощ се свива до него, а сърцето ми преливаше от обич, докато той приемаше страха й в голямото си, силно тяло, като в същото време се късаше от болка, задето тя изпитва нещо такова.
— Донеси леглото й тук, скъпа – нареди Кърт, докато лекарката се изправяше.
Изскочих навън и се втурнах по стълбите към дневната, където бяхме сложили леглото на Полунощ, когато двете с нея се преместихме тук. Когато се върнах, ветеринарната лекарка стоеше до дрешника. Вкарах леглото вътре и Кърт се изправи на колене, вдигайки в ръцете си вече успокояващата се Полунощ.
Коленичих и избутах обувките си настрани, за да сложа леглото в ъгъла. Когато го направих, Кърт я постави в него и после отново я прегърна, заедно с леглото, а през това време аз излязох да говоря с лекарката.
— Има ли причина да се тревожим? – попитах.
— От приюта информираха ли ви за историята на кучето? – попита тя в отговор.
— Споменаха я, но откакто взех Полунощ, не е имало буря, така че ни е за първи път.
Тя кимна.
— Животните проявяват поведенчески симптоми в резултат от психологически травми, също като хората. Има дори проучвания, според които животните страдат от посттравматично стресово разстройство след травмиращи събития. Също като хората й те намират механизми за справяне, поради което кучето е отишло в дрешника. Ако трябва да направя предположение, важно е не самото място, а това, че там миризмата ви е най-силна и това му вдъхва сигурност.