След като ми сервира тази мъдрост, той се отправи с тежка стъпка към лъскавата дървена врата, боядисана в черно.
Над нея имаше разкошна старовремска черна лампа с извита дръжка.
По дяволите, и да не беше мястотоабсолютно великолепно(а то беше), бих го купила дори само заради тази лампа.
— Имай предвид – продължи агентът, докато вкарваше старинния ключ в ключалката, – че ако решиш да се нагърбиш с това, никак не е трудно. – Той ме погледна за миг, преди да отвори. – Честно казано, по-трудно може да се окаже всичко останало…, не че няма да ти стане ясно в мига, в който прекрачиш прага.
С тези думи той отвори вратата…, ала сякаш изобщо не го беше направил. Мракът от другата й страна изпълзя навън и беше толкова наситен, че аз се дръпнах назад.
Агентът пристъпи вътре и сенките го погълнаха за броени мигове.
Без да имам избор, аз го последвах.
Да, беше мрачно.
И мръсно.
И влажно.
Всъщност беше тъмно, усойно и миришеше на влажни тухли и гнилост.
— Старецът умря преди години – каза агентът, движейки се в мрака. – Децата му се бяха разпръснали много преди това. След развода не живееха заедно с жена му. Това не е място, където да гледаш семейство, и тя го знаеше. Той обаче отказа да го напусне.
Агентът дръпна настрани нещо, което приличаше на дълга завеса от винил, и аз примигах, когато слънчевата светлина направи опит да проникне вътре през редица мръсни прозорци, следващи извивката на постройката. Завесата се разпадна под допира му, свличайки се на пода, като изшумоля и вдигна облаче прах.
— Опа – измърмори той.
Когато очите ми привикнаха със светлината, първото, което видях, бе неограничаван от нищо (освен от мръсотията по стъклата) изглед към морето, който накара дъха ми да спре.
Второто, което видях, бяха очите на агента, вперени изпитателно в мен.
Тъй като семейното ми положение не му влизаше в работата, не казах нищо в отговор на неизречения му въпрос.
— Както и да е – продължи той, схващайки намека на мълчанието ми. — Никой от тях не поиска мястото. Само че старецът го беше оставил да западне толкова – той махна наоколо, – че и никой друг не го искаше. От девет години се продава. Всяка година, откакто той почина, се провежда референдум дали общината да го купи, ала цената, както и разходите по поддръжката са прекалено високи. Сега семейството свали цената толкова много, че го продават почти без пари, като се има предвид, че мястото върви с два акра крайбрежна земя. Само че в нотариалния акт има допълнителна клауза, тъй като то е исторически обект. Съществуващите постройки може да бъдат реновирани по преценка на собственика, стига да запазят настоящия си външен вид, но нищо не може да бъде достроявано, а фарът трябва да си остане.
— Да, разбирам, че всичко е наистина автоматизирано, като се има предвид, че толкова отдавна никой не живее тук.
Агентът поклати глава.
— През цялото това време имаше пазач на доброволни начала. Не че има да се прави кой знае какво, ала старото момиче трябва да продължава да свети, така че някой трябва да се грижи за нея. Всъщност положението започна да става толкова лошо, че преди две-три години жителите на града платиха, за да бъде фарът пребоядисан. Като се изключи това, както можеш да видиш…
Той не довърши, просто махна с ръка наоколо, посочвайки бъркотията в голямата кръгла стая, в която се намирахме.
Аз се огледах и в първия миг не видях нищо друго, освен бъркотията – разпадащи се мебели, потънала в сажди камина, кухня, която вероятно беше направена през четиридесетте години и не бе докосвана от поне едно-две десетилетия.
После обаче видях още.
Красиво резбования парапет на дървеното стълбище, което се извиваше покрай стената на къщата. Стените от червени тухли. Дървените подове.
— Някога, много, много отдавна – гласът на агента по недвижими имоти изведнъж зазвуча поетично – някой е обичал това място. Вложил е тази обич в построяването му. В поддръжката му. Минали са девет, ако не и повече години, откакто някого го е било грижа, и все пак още можеш да видиш, че някога то е познало много обич.
О, да.
Виждах го.
— Има и мазе, макар че е доста тесничко. – Рязката промяна в тона на брокера, станал отново делови и информативен, ме изненада. – Пещта е там долу. Влиза се през врата в пода. Пещта е доста старичка и за да съм напълно откровен, вероятно ще се наложи да бъде сменена.
Докато той говореше, аз се взирах в камината, която, веднъж почистена, щеше да бъде великолепна. Забелязах, че няма комин – димът вероятно излизаше през отдушник в стената.