ИЗПОЛЗВАЙ МОМИЧЕТО
Осемнайсет години по-рано…
Имаше ефект. И то какъв. Беше точно това, от което се нуждаех, за да забравя, че мама се държи толкова гадно и властно. Точно това, от което се нуждаех, за да забравя, че Кейлън е такъв задник. Точно това, от което се нуждаех, за да забравя, че животът ми внезапно здравата се беше прецакал.
Това бе изпитан начин да се справя с гадостите на живота и действаше.
Бях пияна, ама наистина пияна.Отрязана.
И това беше хубаво.
С Лони и Мария бяхме на Събора на Уайлд Бил.
Това беше най-вече рокерски събор, но всеки можеше да дойде и ние идвахме вече от пет години. Опъвахме палатките си. Вадехме хладилните чанти, пълни с бира и водка. Сприятелявахме се лесно с нови хора и вечер се събирахме край огньовете им, обръщахме шотове, натискахме се (или поне Мария и Лони го правеха, Лони беше сложил край на всяка подобна възможност за мен и сега знаех защо). Борехме се с махмурлука през деня само за да се съвземем с помощта на бира, шотове, трева и музика, която Уайлд Бил осигуряваше на голямата, издигната за случая сцена насред току-що ожънатите му ниви и означаваща цял уикенд със забавления.
Не би трябвало да съм тук.
Не и тази година.
Вече бях отговорен човек. Станала бях помощник-мениджър. Имах цели. Поела бях по правилния път.
Е, добре, заплатата ми се беше повишила само с два-три долара на час, но за мен беше много.
А и социалните придобивки бяха по-добри. По-добра застраховка. Дори ми бяха открили сметка в пенсионен фонд. Имах допълнителна седмица отпуска.
Така че давах всичко от себе си, тъй като хората не се задържаха дълго в „Сип енд Сейв“. Последният мениджър беше работил там по-малко време, отколкото аз, преди да напусне. Рано или късно новият мениджър също щеше да напусне, защото той бе третият човек на този пост, откакто бях там.
Ако демонстрирах лоялност, научех всичко, което бих могла, можех да стана мениджър, преди да съм им дала времето, което според мен беше необходимо, за да докажа на други, подобри работодатели, че съм способна на лоялност – година и половина, за да демонстрирам благодарност (и още лоялност за пред бъдещите ми работодатели).
Така че да, бях на прав път.
Друга причина да не искам да бъда на събора, бе, че Лони и Мария бяха там.
След като Тони беше привлякъл вниманието ми към някои неща, които не бях забелязала до този момент, колкото и да ми беше неприятно, аз ги избягвах. Не беше трудно, при положение че бях помощник-мениджър и както знаеха, се стремях към възможно най-много извънредни часове – нямаха нищо против да се опитам да постигна целите си.
Пък и те се занимаваха със своите си неща. Само дето, боях се, това не бяха особено добри неща.
Ала ето че бяхме тук заедно, въпреки че аз трябваше да бъда на работа в седем часа на следващата сутрин.
И все пак имах нужда от това. Имах нужда от Събора на Уайлд Бил. Имах нужда да се напия. Да се отпусна. И не ме беше грижа, че вероятно нямаше да отида на работа, защото щях да съм пияна или да имам махмурлук.
Защото, както започвах да откривам, нямаше значение колко много се трудиш, колко си лоялен, колко умен се опитваш да бъдеш, животът си оставаше отвратителен.
Което за мен в този момент се изразяваше в това, че миналата седмица колата ми се беше развалила най-неочаквано.
Колата ми беше нужна и макар да имах някакви спестявания, те изобщо не бяха достатъчни, за да си купя нова (и под „нова“ имах предвид кола на старо). Едва стигаха, за да ремонтирам тази. Както и направих.
Оставайки по този начин без нищо. Никакви спестявания. Дори разплащателната ми сметка беше празна.
А после, преди два дни, бях получила писмо от наемодателя си, в което ми съобщаваше, че всички наематели трябва да освободят жилищата си – сградата беше продадена и щеше да бъде изравнена със земята, за да построят на нейно място паркинг или нещо такова, така че разполагахме с трийсет дни, за да се изнесем.
Апартаментът ми не беше кой знае какво, но не се намираше в най-ужасния възможен квартал, а наемът не беше непосилен (макар да не беше нисък).
За сметка на това жилищата, които бях открила да се предлагат за същите пари,бяхав най-ужасните възможни квартали и не бяха толкова чисти и сравнително прилични. Бяха отвратителни иизобщоне ставаха.
Освен това не разполагах с пари за гаранционен депозит. Използвала бях парите от дипломирането си, за да наема сегашния си апартамент (както и да си купя някои неща, с които да го украся, от разни градински разпродажби), ала щяха да ми възстановят депозита едва трийсет дни след освобождаването на жилището.