Беше малко след полунощ.
Той се заслуша, а после рече:
—Аха. Добре. Как са пътищата? – Нова пауза, а после: – Добре. Значи, ще бъда там до трийсет-четирийсет минути.
По дяволите.
— Доскоро. – Затвори и се обърна към мен. – Трябва да вървя, Кейди.
— Какво е станало? – попитах.
— Автомобилна катастрофа – отвърна той. – Намесен е алкохол.
Алкохол?
— В такова време?
— Хората пият непрекъснато дори когато вали сняг, миличка. А когато изпият достатъчно, правят глупости.
За съжаление, това беше самата истина.
— Ти заспивай – нареди той.
Обикновено именно това правех.
Първите няколко пъти, когато го бяха извикали, не беше лесно. После обаче бях свикнала. Но сега, при тези лоши пътища, не бях толкова сигурна, че щях да се справя.
Не беше нужно обаче той да го научава.
— Добре – отвърнах.
Откри устните ми в мрака и ме целуна.
А после направи онова, което правеше винаги когато ме оставяше в леглото по този начин – плъзна се изпод завивките, така че студът да не ме достигне, след което ги намести около мен, въпреки че не се налагаше да го прави.
Полунощ, която изглеждаше напълно възстановена след преживяното (Кърт я беше взел в леглото, след като приключихме с креватната гимнастика, и тя изглеждаше позамаяна, но будна), скочи от леглото и направи онова, което правеше винаги в тези случаи. Тръгна след него, когато той отиде първо в дрешника, а после – в банята, затваряйки вратата след себе си, за да не ме притеснява със запалените лампи.
Върна се при мен напълно облечен и ме целуна по слепоочието.
— Ще се прибера възможно най-бързо – промълви.
— Добре, скъпи. Пази се.
— Да.
Усетих как ме оставя, но разбрах, че гали Полунощ, когато го чух да казва:
— Остани с мама.
Не че тя знаеше какво и казва. Чух как го повтори няколко пъти и разбрах, че сочи към леглото, когато тя скочи отгоре му.
Видях как сянката му се отправи към вратата, и миг преди да е прекрачил прага, извиках:
— Обичам те.
— Аз също те обичам – отвърна той и ето че го нямаше.
* * *
С Полунощ се опитахме да заспим. И когато това не се получи, опитахме отново. А когато пак не се получи, запалих нощната лампа, станах, обух си чорапи и с Полунощ отидохме да намерим книгата ми.
Открих я в дневната, след което с Полунощ отидохме в кухнята и си направихме билков чай.
Докато чайникът кипваше, огледах кучето си, за да преценя колко е бодратя,и с радост забелязах, че изглежда съвсем добре. Ефектът на успокоителното беше отминал и тя си беше просто Полунощ.
Направих си чай, след което, въоръжена с книгата и чашата, заедно с Полунощ се върнахме в леглото.
Опитах се да чета. И се провалих.
Продължих да се опитвам, като посръбвах чай и галех излегналата се до мен Полунощ, но в крайна сметка се отказах и зареях поглед към пердетата на прозореца, чудейки се какво ли беше времето навън.
Дъжд, преминал в сняг – вероятно беше красиво.
Красиво и опасно.
В този миг Полунощ вдигна рязко глава, изджавка и като скочи от леглото, изтича от стаята.
Погледнах часовника. Малко преди три часа.
Не последва лай, така че станах от леглото, взех жилетката си от стола в ъгъла и като я наметнах, излязох от спалнята и се отправих по коридора към стълбището. В този момент видях Кърт да се изкачва с Полунощ до себе си. Зад него къщата беше потънала в мрак.
Усети ме и вдигна глава, но не забави крачка, докато нареждаше:
— Кейди, връщай се в леглото.
— Всичко наред ли е?
— Върни се в леглото и ще ти кажа.
У него имаше нещо, което не можах да разчета съвсем. Ала тъй като, така или иначе, щях да разбера какво е, където и да проведяхме разговора, се върнах назад, съблякох жилетката и тъкмо я мятах на стола, когато Кърт влезе в спалнята.
Държеше колана с пистолета си в ръка и се отправи към дрешника.
— Всичко наред ли е? – попитах отново, когато той не заговори, гледайки го как влиза в дрешника.
— Не знам — отвърна, докато окачваше колана си на обичайното му място на една кукичка до вратата, след което извади пистолета.
Приближих се, наблюдавайки как го прибира в сейфа върху една полица в дрешника. Чух и пиукането, докато натискаше различни бутони.
Онова, което не чух, е как ми обяснява онова свое „Не знам“.
— Кърт…
Обърна глава, за да ме погледне, и ръцете му се вдигнаха към копчетата на ризата.
— Кейди, не е нужно да будуваш, когато ме повикат по работа.
— Обикновено не го нравя. Ала пътната обстановка беше лоша и не можах да заспя.
— Добре – измърмори той, разкопчавайки ризата си.
— Кърт – казах по-рязко. – Държиш се странно.