— Аха.
Започнах да си мия зъбите.
Облегнат на стената до умивалника, където бях оставила теста, Кърт не откъсваше очи от него, скръстил ръце на гърдите си.
Извадих четката от устата си и избъбрих неясно през пяната:
— Няма да стане по-бързо, ако го гледаш.
Лешниковите му очи се обърнаха към мен.
— Една многознайка винаги може да бъде нашляпана.
Нещо ново, което да опитаме.
Усмихнах се широко през пяната.
Той поклати глава и отново погледна към теста.
Усетих мига, в който се случи, тъй като въздухът в стаята се промени. Защото и светът току-що се беше променил.
Спрях водата, след като си бях изплакнала устата, и ми се стори, че ми отне цял век да се изправя и да погледна към Кърт. Все още стоеше в същата поза, облегнат на стената, със скръстени на гърдите ръце, насочил цялото си внимание към теста, ала в стойката му нямаше нищо небрежно.
— Миличък? – прошепнах.
Лешниковите му очи отново се вдигнаха към мен и бездънната им дълбина бе толкова запленяваща, че аз настръхнах от главата до петите.
— Да? – попитах, макар да знаех.
— Да – отвърна той, макар да знаеше, че знам.
— Да? – повторих глупаво, просто защото исках отново да го чуя.
— Да, Кейди.
Очите ми се насълзиха, краката ми се раздвижиха.
Кърт също се раздвижи.
Не беше далеч, ала в това малко разстояние и двамата бяхме набрали такава скорост, че когато се сблъскахме, сякаш земята се разтърси. Той обви ръце около кръста ми и ме вдигна във въздуха. Аз сграбчих лицето му между шепите си и наведох устни към неговите. Устните и на двама ни бяха отворени, когато се срещнаха.
Полунощ изджавка.
И се отмести настрани, когато Кърт ме понесе към леглото, без да престава да ме целува. Приземи се върху мен и начаса се дръпна настрани, но само за да вдигне нощничката ми нагоре.
Когато платът изчезна, той отново се озова върху мен.
— Сложи го върху нощното шкафче – изръмжа, – никога няма да го изхвърлим.
Не беше нужно да попитам дали говори за теста. Знаех го.
— Добре – прошепнах.
— И събуй тези гащички, скъпа, защото ще го направим бързо – нареди той.
Побързах да се подчиня.
— Добре.
— Обичам те, Кейди.
— Аз те обичам повече.
Ръката му се отпусна върху корема ми.
— Знам, след като не губи никакво време, за да ме дариш с това.
— Мисля, че и ти имаш пръст в цялата работа.
Той ми отправи леко кривата си усмивка, която получавах все по-често.
О, да, свикваше да бъде щастлив.
— Така е – промърмори.
А после ме целуна.
И ние го направихме бързо.
Епилог
НАЙ-МНОГО
КЕЙДИ
Настоящето…
Кърт се надигна от пейката на сепарето в мига, в който прекрачих прага на „Уедърби“, за да обядваме заедно, както правеше винаги когато пристигнеше преди мен.
Забързах към него и приех леката целувка, която той се наведе, за да ми даде.
После той изчака до сепарето, докато се пъхна от моята страна, и едва тогава седна от своята.
— Е? – попитахме и двамата едновременно.
Аз се разсмях. Кърт – не.
— Ти първа – нареди, докато си свалях палтото.
Сгънах го до себе си и погледнах право в лешниковите му очи.
— Лекарката потвърди. Ще си имаме бебе.
Той затвори очи. Отпусна глава. След което я вдигна и ме погледна.
Любов и благодарност. Най-прекрасното му изражение. Макар че и любовта ми стигаше.
Пресегна се през масата, улови ръката ми и я стисна.
— Кока-кола. Диетична кока-кола. Чийзбургер. И телешко кюфте със сирене и лук – каза сервитьорката Марджъри, чието име бях научила след всичките пъти, в които бях обядвала в „Уедърби“.
— Само вода за мен – казах аз. – Но кюфтето остава.
— За мен остава така – отвърна Кърт.
— Имате ги – рече сервитьорката и се отдалечи.
Погледнах към Кърт и продължих:
— Всичко е наред, скъпи. Здрава съм. Лекарката не очаква никакви проблеми. Предписа ми витамини и направихме график на всичките ми посещения при нея.
— Изпрати го на Моника, за да може да ги въведе в календара ми.
Това, че Кърт искаше да участва във всяка стъпка от процеса, изобщо не ме изненада. Ала ме направи наистина щастлива.
— Ще го направя веднага след като приключа със срещата в Историческото общество този следобед – обещах.
Кърт кимна и попита:
— Можеш ли да пиеш кафе?
— Само една чаша сутрин.
Очите му грейнаха.
— Време беше.
Кимнах. Така е.
Време бе наше дете да се появи на бял свят.
И ето ни тук, обядващи заедно, както толкова много пъти, хванати за ръце.
Наваксали.
— Но иначе си добре? – каза той мило, като думите му прозвучаха като въпрос.