В отговор на всичко това аз постъпих така, както постъпвах често, защото брат ми беше прав.
Бях неудачница.
Така че какъв смисъл да се опитвам да се боря срещу това?
Реших да запратя всичко по дяволите и така и направих.
Ето защо бях в Окопа на Събора на Уайлд Бил, сериозно почерпена, музиката беше силна, полюшващите се тела наоколо се притискаха в мен, бирената бутилка в ръката ми – отдавна забравена, докато се олюлявах в ритъма на музиката и пеех с цяло гърло.
Беше хубаво.
Не, бешестрахотно.Да бъда с хора, които не ги беше грижа, че нямам диплома от колеж. Да бъда с хора, коитоживеехаживота си, а не съставяха стратегии за всеки ход в него. Да бъда там и да се чувствам жива. Да бъда там и да не бъда сама.
Да бъда там и да се чувствам свободна.
Или понебешестрахотно, докато те не направиха своя ход.
„Те“ бяха двама мъже, които или се познаваха и нямаха нищо против да кръстосат „мечовете“ си, или безмълвно се съревноваваха, за да видят кой ще успее да измъкне пияната мадама от Окопа и да я вкара в някоя палатка, където да се позабавлява с нея.
Само че аз не бях в настроение някой да се забавлява с мен, така че реших да им дам да го разберат.
Първата ми маневра (да оставя движенията на тълпата да ме повлекат настрани и далеч от тях) не успя.
Те ме последваха.
Следващата (да заявя: „Хей, това не е готино!“, когато един от тях докосна гърдите ми, а после да се обърна и да кажа: „Хей, престани!“, когато другият се намести зад мен и започна да се отърква в дупето ми) също не подейства.
Не подейства и това да уловя китките им и да отместя ръцете им настрани.
—Престанете, задници такива!– изкрещях и без да се замисля, пуснах бирената бутилка, движейки се по-яростно сега, когато те ме бяха обградили, единият – отпред, другият – отзад, и пристъпваха все по-близо, с очи върху тялото ми, ръце върху тялото ми,телавърху тялото ми.
Писъкът ми беше погълнат от музиката, от гласовете на хората, от телата им, изгубен в мъглата от хора, отдали се изцяло на алкохола, наркотиците и атмосферата.
Никой не ми обръщаше внимание.
Така беше в Окопа.
Можеше да бъде невероятно (но обикновено само когато имаш поне една приятелка, която да ти пази гърба, което, в глупостта си, аз не бях направила).
Можеше и изобщо да не бъде невероятно.
Като сега.
Опитах да се измъкна настрани, ала типът зад мен отново ме блъсна между тях.
Работеха заедно.
Мамка му.
Искаха групов секс, а тъй като Съборът на Уайлд Бил беше ежегодното събиране на немалко рокерски клубове, това можеше да включва повече от трима души и те като нищо бяха просто двамата, изпратени да намерят плячка.
При тази мисъл гневът, изличил ефекта на алкохола, отстъпи място на паника и ето че аз заудрях с ръце, крещейки, докато те се смееха гърлено.
Това им харесваше.
Единият ме ухапа по рамото и аз извиках, обръщайки се с усилие в тясното пространство, което ми бяха оставили, стискайки брадичката му с ръка, за да го отблъсна.
Той отметна глава назад и когато обезумелите му, пламнали, гадни очи се върнаха върху мен, осъзнах, че това му харесва.
Мамкаму.
Другият се протегна и стисна здраво гърдите ми.
Аз се завъртях рязко и го блъснах с две ръце, влагайки всичката си сила.
—Разкарай се! –изпищях.
Ръката на онзи зад мен се плъзна по хълбока ми и мина отпред, спускайки се все по-ниско, почти намерила целта си, и аз усетих как паника изпълва вените ми, когато изведнъж политнах към хората до мен и се блъснах в тях.
Изкрещяха ми: „Хей!“ и „По-внимателно!“, но аз просто си стоях там, без да гледам към сцената, без да се съпротивлявам, без да бягам. Вместо това гледах как юмрукът на Тони се заби в лицето на типа, който се бе притиснал зад мен.
Той дори не успя да вдигне ръка. Един юмрук бе достатъчен, за да го нокаутира, и ето че той се свлече, блъскайки се в тела, които просто се отдръпнаха, оставяйки го да падне на земята.
Другият тип опита да нанесе изпреварващ удар, но Тони начаса промени положението си, улови главата му в ключ и стисна с всичка сила. Типът риташе и плюеше, и се мъчеше да се откопчи, ала Тони го стискаше все по-силно и по-силно, докато той не изгуби съзнание и рухна на земята. Още преди да я докосне, Тони вече се бе обърнал към мен и като сграбчи ръката ми в желязна хватка, ме задърпа през тълпата. Използвайки начина, по който вървеше обикновено, сякаш си проправя път между множество, той направи именно това, разблъсквайки с рамене хора, които бяха прекалено надрусани, за да забележат, или пък такива, които, макар и надрусани, забелязваха, но един поглед към него ги отказваше от намерението да кажат каквото и да било.