— Сега по-добре ли си? – попита той.
Не, не бях по-добре.
Нямах пари. Много скоро нямаше да има и къде да живея. Щяха да минат още десет месеца, докато успея да спестя толкова пари, колкото бях спестила досега с намерението да си намеря по-хубаво жилище, и по всяка вероятност те щяха да бъдат глътнати от някоя друга от гадостите, които животът щеше да ми поднесе. Един сексапилен мъж, който ме привличаше, току-що ме беше спасил от групово изнасилване. И беше прав.
И представа си нямах.
Гаджето на най-добрата ми приятелка си падаше по мен и това беше така общо взето от деня, в който се бяхме запознали.
Бих могла да работя в „Сип енд Сейв“, докато навърша четирийсет години, и да се справям блестящо, ала въпреки това „Сакс“ и „Нейманс“, „Нордстром“ и „Антрополоджи“ никога нямаше да ме наемат, поставяйки по този начин началото на кариера, която щеше да ме отведе до дефилета на „Александър Маккуин“ в Лондон (или както там подбираха дрехите си подобни компании).
Не можех дори да се овладея достатъчно дълго, за да убедя родителите си да ми заемат пари.
Вероятно щях да свърша с някой тип, който щеше да се държи отвратително с мен, да ми направи дете и да работя в „Сип енд Сейв“ до края на живота си.
Истината бе, че светът се нуждаеше от такива, които да работят в „Сип енд Сейв“. Ако ги нямаше, откъде щяха хората да си вземат чаша кафе, пакетче с ядки за екскурзията си или пък нови чистачки за колата си?
Просто… просто…
Не исках този човек да бъда аз, не и за цял живот.
— Кейди – повика ме Тони.
Погледнах го.
— Извинявай. Имаш право. Държа се глупаво. Трябва да съм на работа в седем, а дори не знам колко е часът сега.
— Минава два и половина.
Страхотно.
— Кейди… – започна той, но аз го прекъснах.
— Извинявай. Имах гаден ден, гадна седмица и не се справих особено добре с това и ти трябваше… трябваше да се намесиш и да се оправиш със ситуацията, и наистина съжалявам. Но съм ти задължена. Наистина. Бих ти опекла курабии, но дълго занапред няма да имам кухня, а колата ми се развали и аз похарчих всичките си спестявания, за да я поправя, и нямам нито брашно, нито кафява захар или масло, и определено не парченца шоколад или ванилия. Така че…
Канех се да сляза от капака на каросерията, ала гласът на Тони ме спря, потрепващ от смях.
— Не мърдай.
Зяпнах го, чудейки се как беше възможно да звучи толкова развеселено, когато устните му просто бяха извити едва-едва в крайчетата.
Ала очите му грееха.
Дори и в мрака.
— Никакво брашно? – попита.
Извърнах поглед.
— Шегувам се, Кейди – каза меко; все още звучеше развеселено и това, заедно с думите му, беше невероятно.
По дяволите.
Как бях могла да забравя колко много го харесвам?
— Точно сега не съм в настроение да се шегуват с мен – заявих на фолксвагена, паркиран до неговия пикал.
— Така изглежда – промълви той, а после добави по-силно: – Говори с мен.
— Наистина оценявам онова, което направи, но…
Млъкнах, когато пръстите му се обвиха около брадичката ми и обърнаха главата ми, за да уловят погледа ми.
— Кейди, говори с мен – повтори той по-твърдо.
Погледнах в очите му, които бяха станали сериозни, и именно тогава то се случи.
Всичко, което бях сдържала, се изля от мен.
Мама и татко, и колко много ме обичаха, ала колко разочаровани бяха, че не се вписвам в преуспялото ни семейство. Татко, който изкарваше сериозни пари като важна клечка в голяма софтуерна компания. Мама, която оглавяваше отделението по трудова терапия в болницата. Брат ми, получил стипендия за Бъркли и завършил образованието си с три предложения за работа, всяка от които със заплата, надвишаваща петкратно онова, което изкарвах в „Сип енд Сейв“, дори и с извънредните часове.
Споделих за проблемите с колата и това, че скоро щях да остана без дом.
Казах му, че се притеснявам за Мария и не защото гаджето й си падаше по мен и ако тя някога усетеше, не него щеше да разкара. Не, онова, което ме притесняваше, бе, че тя като че ли нямаше посока в живота и макар да не исках да звуча като майка ми (която беше напълно сигурна, чеазнямам посока в живота), беше време да намери такава.
Не му казах, че не бях сигурна какво мисля за това, че Лони продължава да движи с Ларс и неговата тайфа. Може и да не бях виждала Тони от първата ни среща преди два месеца, но тогава беше изглеждало така, сякаш той също беше част от тази тайфа, и не бях сигурна как ще приеме думите ми, а все пак току-що ме беше спасил от изнасилване. Не мислех, че би било редно да го обидя.
За сметка на това му казах, че вероятно съм истинска глупачка, задето смятах, че работата в „Сип енд Сейв“ ще ми помогне един ден да нося шикозни обувки и да бързам с развяващо се зад мен скъпо палто, докато пътувам между Париж, Милано, Лондон и Ню Йорк.