Той продължи да се усмихва.
— Не е съвпадение, че миналата нощ се случи онова, а днес съм тук.
— Добре – измърморих, а после попитах по-високо: – Откъде разбра точно в кой „Сип енд Сейв“ работя?
Добър въпрос, при положение че в Денвър имаше около петстотин хиляди от тях.
— Момиче, движим с една и съща тайфа.
Така ли?
Нима мислеше, че аз „движа“ с онази тайфа? И какво точно означаваше „да движа“ с нея?
Преди да успея да задам който и да било от тези въпроси (ако изобщо щях да го направя), той продължи:
— Говорих с един приятел – обясни и дойде по-близо до мен.
Не знам защо ми го казваше, ала единственото, което бях в състояние да измисля в отговор, докато тези лешникови очи ме гледаха, бе:
— Така ли?
Още една широка усмивка, а после:
— Аха. Не е в града и няма да се върне още известно време. Тримесечна командировка. Строеж. Аз наглеждам къщата му. Наминавам през ден, за да прибера пощата и да променя настройките на автоматичното осветление, така че мястото да не изглежда необитаемо. Попитах го какво мисли някой да се нанесе безплатно за известно време, да се грижи за пощата, да поддържа дома в добро състояние и да почисти хубаво, преди да си тръгне. Последния път, когато беше в командировка, го обраха – телевизор, DVD, буркана, където си държи дребните монети, стереото, високоговорителите, взеха дори блендера. Така че идеята страшно му хареса.
Господи!
Беше ми намерил място, където да отседна!
— Наистина ли? – ахнах.
Той ми отправи усмивка и аз едва не се разтопих, превръщайки се в локвичка в краката му.
— Наистина. – Бръкна в джоба на дънките си и извади парче хартия. – Телефонният ми номер. Обади ми се, когато искаш да отидем да огледаме жилището. Ще те разведа из него. Ако ти хареса, ще ти уредя ключ.
Щеше да ми хареса.
Защото не беше като да спя на дивана у Мария и Лони и да ги слушам как непрекъснато правят шумен секс, нито пък се налагаше да подвия опашка и да се унижа пред родителите ми, така че щеше да ми хареса.
Както и да е.
— Аз… аз още не съм си намерила ново жилище, Тони. И няма да е лесно. С бюджет като моя едва ли ще се уредя в „Риц“. Вероятно ще ми отнеме известно време.
— Той е в командировка от около три седмици, така че ти остават малко повече от два месеца. Това дали ще бъде достатъчно?
Да живея, без да плащам наем, в нечий апартамент? Абсолютно!
Дотогава дори щях да си получа депозита обратно.
Само че…
— Ти не… Ами всичко това е много мило и така нататък, но ти дори не знаеш фамилията ми – изтъкнах.
— Каква е фамилията ти?
— Уебстър.
— Ето че вече я знам – заяви и аз се изкисках. Той отново се усмихна и каза: – Моята е Уилсън. Приятно ми е да се запознаем. Сега, когато се погрижихме за това, ще ми се обадиш ли?
На всяка ценащях да му се обадя. Което му беше ясно, така че вместо това казах:
—Определеноще ти опека курабии.
— Пай, Кейди.
— Пай?
— Нямам нищо против курабиите, но най си падам по пайовете.
Определенощях да му опека поне петдесет пая.
Усмихнах му се широко.
— Имаш го.
— Добре. Страхотно. – Той посегна покрай мен и взе пакетче свински кожички. – За обяд. – А после се сбогува: – Чао.
С тези думи, както му беше в стила (започвах да откривам), се обърна, за да тръгне.
— Тони Уилсън, имаш нужда от нещо по-съществено за обяд! – скарах се аз на гърба му.
— Ще компенсирам на вечеря, Кейди – каза той на касата, към която се беше отправил.
— Силно се надявам.
Той ме погледна през рамо итогаваедва не се разтопих в локвичка.
Тони си купи свинските кожички.
Аз сложих ново пакетче на мястото на онова, което беше взел, а после още няколко.
Той си тръгна.
Бях грохнала от умора. Ала до края на деня се намирах на седмото небе.
* * *
ТОНИ/КЪРТ
—Използвай момичето.
— Какво? Кап, ти сериозно ли? – попита Малкълм с отвращение.
Кърт се облегна в стола си, преметнал глезен върху коляното си, приковал очи в тези на капитана, мъчейки се да не си проличи, че с усилие бе преглътнал горчилката, надигнала се в гърлото му при тази заповед.
— Найтингейл, онзи идиот, Лони, си пада по нея, тя си пада по Кърт, Кърт се сближава с нея и ето че е навлязъл по-надълбоко в бандата на Ларс. Станал е част от нея. Обвързан с една от техните жени — обясни Кап на Малкълм.
— Тя иска да се махне – намеси се Кърт; беше преглътнал жлъчката, ала сега в стомаха му сякаш имаше буца, която като че ли никога нямаше да изчезне.
Кап го погледна.