В крайна сметка фарът беше това, което свърши работата.
Като магия, каквато беше дори в настоящото си състояние, снимките му (особено онези с лалетата) накрая спечелиха всички.
Първи на моя страна минаха децата. По-малките ликуваха, че да посетят леля Кейди, щеше да означава да отидаттам.Верити пък беше във възторг, защото Магдалийн бе на около шест часа път с кола от Ню Хейвън. Това означаваше, че щеше да има някого от семейството наблизо. Щеше да имаменнаблизо. Не беше лесно да се прибира за уикенда от Кънектикът в Колорадо. Лесно щеше да бъде обаче да се метне на самолета и да дойде да ме види (или пък аз – нея).
В крайна сметка възрастните също ги бяха последвали, ала едва когато обещах на мъжете, че ще ги държа в течение на ремонтните работи, а на жените – че могат да ми помогнат с обзавеждането.
С тази мисъл, за да пропъдя Кърт от ума си, аз метнах визитката му в чантата си, извадих телефона и слязох от колата, за да направя снимки на оградата от двете страни, както и на портата.
Изпратих ги на всички вкъщи и отново се качих в колата.
Тъкмо бях обърнала пред портата и се канех да поема надолу по алеята, когато бях принудена да отбия встрани и да спра, за да приема телефонно обаждане.
Кат.
— Здравей.
— О, Господи! Оградата еразкошна.
Кат.
Сладката ми Кат. Кърт беше дошъл при фара, търсейки мен, знаейки, че съмтук,получавайкителефонния ми номер,а дори гласът и бе достатъчен, за да се почувствам по-добре.
Вълнението й помогна още повече.
— Трябва да я видиш на живо – отвърнах. – „Разкошна“ не е достатъчно силно, за да я опише.
— Абсолютно. И познай какво?
— Какво? – попитах, усещайки как крайчетата на устните ми се извиват.
— След като си тръгна вчера, проведохме семейно обсъждане и тъй като и ти, и Верити сте там, решихме, че би било страхотно да ти погостуваме за Коледа. Така че всички ще дойдем.Всички.Опитваме се да измислим кой къде ще спи, и да си намерим къде да отседнем, та да не ти се стоварят тринайсет души на главата, но всички се вълнуват.Нямаме търпение.
Тенямаха търпение?
— О, Господи, Кат, би било невероятно! – възкликнах.
— Знам! – възкликна тя в отговор, а аз начаса започнах да кроя планове.
— Добре, част от децата могат да спят в семейната стая на втория етаж, но ще трябва да поработим по въпроса с душовете, защото в къщата ще има само един. Две от двойките определено могат да се настанят в студиото. Мястото е доста голямо. Дейли, Шанън и децата може да отидат в апартамента над гаража. Тесничко ще им е, но можем да поставим надуваем дюшек. А ако Верити и Беа нямат нищо против, могат да заемат дневната на долния етаж. Ще се погрижа диванът да се разтяга.
— Ще си наемем стаи някъде наблизо, за всеки случай – каза Кат.
— Добра идея – съгласих се.
— И само да кажа – определено онези пастелнозелени плочки за банята. Те са самотосъвършенство.
Не се изненадах от тази рязка смяна на темата. Препращах й идеите, които Пейдж ми пращаше, и макар че всички жени нямаха търпение да помогнат, Кат се беше хвърлила в проекта с неподправен възторг.
— Напълно съм съгласна. Влюбих се в тях и изчаках да видя дали ще размисля, но не стана.
— Онова огледало е същинско вдъхновение. Всички онези изящни ръбове.Разкошно.
Усмихнах се широко.
— Сякаш имаме един ум.
— Кажи й да го поръча – заповяда тя. – Инямамтърпение да видя как ще се получи всичко, и да го видяна живо.
— Аз също, миличка.
И изведнъж ми се доплака.
Те щяха да дойдат за Коледа.
Не харесваха онова, което правех. Тревожеха се за мен. Ала това бяха децата на Патрик и ме подкрепяха по всеки възможен начин.
— Той е идвал във фара – избъбрих; гласът ми беше дрезгав, думите – сякаш изтръгнати от мен.
Не исках да го споделям, но вече бях задействала плановете, които щяха да променят живота на всички, и то толкова скоро след смъртта на Патрик. Знаех, че ги бях наранила, особено Кат, така че не би трябвало да го правя отново.
Ала просто не бях в състояние да го направя сама.
Тя не беше близо до мен, но по начина, по който стояха нещата, никога не беше далеч.
— Моля? – попита тя.
— Знае, че съм тук. Докато бях в Денвър, е дошъл да ме търси.
— Кой от двамата? – попита тя тихичко.
— Кърт.
— Не е онзи, когото бих избрала.
Поех си дълбоко дъх, защото не беше онзи, когото бих избрала и аз.
Кейлън щеше да бъде неприятен, но аз имах опита на цял един живот, в който той се държеше като задник. Мама и татко ме обичаха, но бяха строги. Имаха очаквания за мен и ги беше заболяло, когато не отговорих на тях, така че бяха отказали да отстъпят (или поне мама го беше направила).