Ала Кейлън открай време си беше задник.
Кърт обаче…
— Не е като да не си там именно заради това, миличка – напомни ми тя.
— Знам, но не съм готова.
— Знаеш кой е правилният път – отвърна тя.
Така беше.
Родителите ми ме бяха научили. Патрик ме беше научил на същото. С очите си бях видяла как Пат, Кат, Майк, Пам, Дейли и Шанън учат децата си на същото.
Недей да протакаш, особено с най-трудните неща. Свърши ги, за да ти се махнат от главата.
— Каквото и да се случи, и двамата трябва да си изясните как стоят нещата между вас – заяви тя.
Права беше.
— Е, значи, знае, че си там. Потърси го, кажи му, че искаш да говорите, покани го на обяд… или нещо такова.
Покани го на обяд. Самата мисъл за това ме ужасяваше.
— Да, имаш право, аз… той знае, че съм тук. Не бива да се крия, може би трябва да му кажа, че знам, че е научил, че съм тук, и че бих искала да ми даде възможност да му обясня, и може би да се видим на кафе или нещо такова – закроих планове на глас.
— Сякаш има какво да обясняваш – изсумтя тя.
— Кат – предупредих я, тъй като не исках да подхваща тази тема.
Тя не беше там. Чувала бе единствено разказите.
Не знаеше.
Мислеха, че Кърт бе двуличният злодей в онази злочеста история. Ала Кърт просто си вършеше работата.
А аз просто бях онази, която бях тогава.
Той бе сторил всичко по силите си, за да постъпи правилно с мен.
Но нямаше нищо „правилно“ в начина, по който се бяха развили нещата.
— Това е добър план. Минало е време. Да се надяваме, че раните са се затворили. И двамата сте пораснали. Животът си тече и онова, което се е случило, се е случило; и двамата сте продължили напред и сте по-зрели. Върви и го покани на кафе – окуражи ме тя.
— Ще ти кажа как е минало.
— Момиче, ако не го направиш, още тази вечер се мятам на самолета.
Това беше Кат и изобщо не преувеличаваше.
Въпреки това ме изненада и в същото време ме сгря до мозъка на костите всичко онова, което Патрик ми беше дал. Момичето от „Сип енд Сейв“, където си купуваше кафе на път за работа, с което винаги беше мил. Момичето, което бе открил да плаче истерично отвън, седнал бе с него на мръсния тротоар до вонящите контейнери за боклук и бе слушал.
А после бе направил нещо.
По онова време често бях изпаднала в беда девойка, като бедата си беше единствено по моя вина.
Той ми бе помогнал да променя това.
О, да, беше ми дал толкова много.
— Тъй като страшно искам да ми дойдеш на гости за уикенд по женски, когато нещата започнат да се нареждат, да не хабим безплатните въздушни мили още отсега – отвърнах. – Ще ти се обадя.
— Гледай да го направиш.
— Ще сеобадя.
— Гледай да гонаправиш.
— Сега ще затворя – предупредих я.
— Аз също. Поръчай онези плочки и огледалото. А ако той се държи като задник, просто ще потвърди онова, което семейството ти вече знае. Остави го да си бъде задник и продължи с живота си, превърни този фар в шедьовър и го остави да бъде онова, което е бил близо две десетилетия – история. Ако не се държи като задник…, е, тогава ще видим.
Ще видим.
Ще видим…каквоточно?
Какво исках?
Прошка?
Втори шанс (от тази мисъл по гърба ми пробяга тръпка)?
И какво ли искаше Кърт (освен, по всяка вероятност, да няма нищо общо с мен)?
Не зададох никой от тези въпроси.
Вместо това казах:
— Добре.
— Обичам те – отвърна тя.
— Аз те обичам повече.
— Аз те обичам още повече.
— Аз те обичам повече от още повече.
— Млъквай и върви да се оправиш с шерифа.
Господи.
Да се оправя с шерифа.
— Добре, Кат. Ще се чуем скоро.
— Да, миличка. Чао.
— Чао.
Затворихме и аз се загледах в алеята пред себе си, а куражът, който разговорът с Кат беше влял в мен, започна да се отцежда в мига, в който връзката прекъсна.
Отворих прозореца на колата, подадох глава навън и погледнах назад към моя фар.
Едва тогава събрах сили да превключа на скорост и да се върна в града.
* * *
За съжаление, докато се прибера в града и намеря място за паркиране пред шерифското управление, цялата смелост ме беше напуснала.
Така че сега си седях в колата, взирах се в сградата и се опитвах да събера кураж да направя нещо, каквото и да е. Да сляза от колата, да вляза вътре и да поискам да говоря с шериф Йегър. Или да извадя телефона си, да набера номера му и да му кажа, че съм чула, че е идвал във фара, и дали би искал да се видим на кафе.
Най-малкото, ако знаеше, че съм тук и сблъсъкът беше останал зад гърба ни, най-после щях да ходя по магазините или на ресторант, без да се притеснявам, че той може да ме види.