Не й казах.
А избухнах в сълзи.
Глава 6
ДРЪЖ СЕ ДО МЕН
Осемнайсет години по-рано…
— Е, какво мислиш?
Завъртях се бавно, оглеждайки къщата. Приятелят на Тони очевидно изкарваше добри пари като строител, защото жилището наистина си го биваше.
Само че не беше от най-подредените и макар че мястото не можеше да се нарече мръсно, очевидно не го почистваше всяка седмица (нито пък всеки месец) и не го беше направил, преди да тръгне.
Макар че не изгарях от желание да почистя къщата (и банята) на някакъв тип, когото не познавах, бях мила тоалетните в „Сип енд Сейв“, така че баните тук щяха да бъдат нищо работа.
Освен това беше безплатно.Многопо-хубаво от досегашното ми жилище, по-голямо, на две нива, с две спални, две бани и мазе с пералня и сушилня.
Пералня и сушилня.
Истински разкош!
Това означаваше никакви обществени перални.
Не си бях ходила вкъщи, за да си изпера дрехите, от последния път, когато майка ми ме беше гледала как сгъвам бельото си в огромното им перално помещение, а разочарованието й, задето бях попарила всички мечти, които имаше за дъщеря си, тегнеше върху мен.
Пералното помещение на мама и татко беше най-ужасното, но обществените перални бяха почти толкова отвратителни.
А сега сякаш целият ми живот се беше променил. Мъничко почистване, да прибирам пощата и предостатъчно време, за да си намеря хубаво жилище, да спестя пари и да си върна гаранционния депозит.
Не знаех какво да правя с толкова много късмет.
— Проектът им ще се проточи – продължи Тони, когато аз не отговорих. – Поне две седмици отгоре, а шефът иска приятелят ми да остане още по-дълго и да се погрижи за някои довършителни работи. Така че можеш да се нанесеш, когато поискаш, и разполагаш с близо три месеца, за да си намериш ново жилище.
Още добър късмет.
Вдигнах поглед към него и онези лешникови очи.
Определено още добър късмет.
— Е, върши ли ти работа? – настоя той.
— Напълно.
Той се усмихна широко.
— Страхотно. Кога искаш да се нанесеш?
— Хазяите ми казаха, че ще дадат бонус седемдесет и пет долара на всеки, който се изнесе до края на следващата седмица.
— В такъв случай ще те пренесем в първия ти почивен ден.
Ние?
— Ъ… не е нужно да ми помагаш – казах.
Макар че нямах представа кой би го сторил. Не исках да моля Лони. Мария нямаше нищо против да ми помогне да си направя разкошна прическа, но не преливаше от желание да влачи мебели насам-натам. Нямаше да ми откаже, но определено нямаше да й е приятно. Само че тя вървеше в комплект с Лони, така че този вариант отпадаше.
Имах кушетка, която използвах за диван и легло, скрин, малка масичка, някои кухненски и тоалетни принадлежности, както и дрехи, така че нямаше да имам нужда от някой огромен камион и цял ден, изпълнен с влачене на куп неща.
Ала не можех да го направя сама.
В отговор лицето на Тони придоби предпазливо изражение.
— Лони ли ще ти помогне?
— Не – поклатих глава. – Все още дори не съм им казала, че ще се местя.
— Тогава кой ще ти помогне? – не отстъпваше Тони.
Прехапах устни, гледайки навсякъде другаде освен към него.
— Кейди – повика ме той и аз си заповядах да го погледна.
Очите му грееха.
— Не е като да имаш цял куп неща за пренасяне, нали? Спомена, че живееш в студио?
— Всичките ми вещи вероятно ще се съберат в каросерията на пикапа ти – признах си.
— Значи, следващия път, когато имаш почивен ден, ще ги натоварим в пикапа ми. Спалнята за гости на Кейси е празна, а ако се нуждаеш от още място, ще използваме мазето. И готово.
— Вече направи толкова много за мен – отбелязах.
— Не бих го предложил, ако имах проблем с това да направя още – отвърна той.
— Тони…
— Кейди – прекъсна ме той, казвайки само името ми и нищо повече.
Не беше нужно да казва повече.
Не че Лони и Мария бяха единствените ми приятели (просто най-близките и ако трябваше да бъда откровена, останалите се бяха поотдалечили… най-вече заради Лони и Мария), но следващите два уикенда бях на работа. Тази седмица почивах в понеделник и четвъртък, а днес беше вторник – останалите ми приятели имаха истински професии и бяха заети през седмицата. Така че, освен ако не исках да изгубя шанса да спечеля седемдесет и пет долара или да помоля за още един почивен ден, нямах друг избор, освен да разчитам на Тони.
— Пайове – заявих. – Цял куп пайове.
Той протегна ръка и ме докосна по бузата. Не беше милувка, просто допря връхчето на пръста си до бузата ми само за част от секундата. Отдръпна се толкова бързо, сякаш си го бях въобразила.